За къде бързаме?
Сигурно само аз не съм си задавала писмено този въпрос напоследък. Но няколко пъти беше в главата ми днес. И предните, и по-предните дни. След като за пореден път се стрелнах през вратите на метрото, преди да ме притиснат, пресякох след предупредителния сигнал и дадох газ преди да изчакам червеното да стане ярко зелено, се замислих - защо бързам. Не за къде. То е ясно. Все за нещо.
Сякаш все нещо бяга от мен. Работата. Децата. Приятелките. Домашните задължения. Срещите. Уговорките под час… или просто времето. Най-ценното, което имаме. Свободно време - не, за да бързаме лудо. Време, за да живеем. В него, а не между натъкмените минутки.
Нищо няма да ми избяга. Нито пък аз ще го догоня с бързане и разхвърляни мисли.
Дори ако трябва да изминем не 2 или 20 метра пеша, а 200 километра с кола бързането ще ни спести едва няколко минути, но може би ще ни съкрати и живота с толкова.
Замислих се нужен ли ми е този адреналин и норадреналин? Та това са хормоните на стреса отделящи се, когато сме ядосани, гневни, при стрес, физическо натоварване, силна радост, страх, паника… Все шокиращи и чужди усещания за нашето устроено да работи нормално тяло. Ние се намесваме в обичайния му ритъм, за да го извадим оттам. И после да се чудим как да го върнем. Тези хормони на стреса правят живота ни сложен и трудносмилаем. Труден за преглъщане.
Аз, която работя като „йога конструкторка“, както ме нарича дъщеря ми, се замислих - защо се опитвам да конструирам сложни схеми, а искам да покажа на децата ни колко е хубав животът в простотата си? Подлагам се на ежедневни заплахи и опасности, а искам да ги науча да се предпазват от тях и да ги избягват?
Заслужава ли си едно такова безумно бързане и кратки удовлетворение заради това, че си успял да се намърдаш в матрицата на метрото например, вместо да походиш пеша? Имунната ни система рухва след всеки един подобен избор. Сърдечният ни ритъм и честотата на дишането ни се усилват. Повишаваме краткотрайно чувствителността на зрителните, звуковите, осезателните и вестибуларните си рецептори. А не е ли точно обратното, към което се стремим? И защо да ги преекспонираме и изразходваме, вместо да ги използваме за наслада от всеки един миг? Как всеки втори да няма алергия с такава повишена чувствителност?
Не говоря за мъничко полезен адреналин, а за ежедневно напрежение. Това, което ни кара да се разболяваме често, за да ни даде знак да забавим темпото и да пренаредим за пореден път приоритетите си.
Влизаме в залата за йога за час, за да компенсираме бързината на цял един работен ден или още по-зле за седмица. Да поспрем за малко, да си починем от разпределения по минути живот. Но става ли да свалиш 50 килограма за 5 дни, ако си ги трупал 5 години? Не става.
Защо всички мислят, че като дишат правилно само 5 минути в часа по йога или ще потанцуват от сърце в часа по народни танци, ще променят качеството си на живот извън залата? Защо изобщо искаме да си върнем баланса като пак само след минути ще го разместим? Как да изгоним с бързане стреса и последствията от него, вместо да се вгледаме в себе си и намерим причината, заради която сме тук в този живот?
И да имаме време.
Време да дишаме по-спокойно.
Време да не бързаме.
Прочетете още от Светла Иванова:
Една жена, почти на 40: двете най-важни правила
Детайлен или досаден – в това е въпросът
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
