Десет години карах кола и спрях. Нека си стои в гаража и да не я карам аз.
Дори не искам да се возя на предната седалка, за да не се дразня и да натискам по навик спирачката. Вярно, че взех това решение още по време на първата ми бременност, а жените, знаем, че в този период сме способни да взимаме решения, които могат да променят начина ни на живот.
Това беше една от моите трансформации. Или бягане от отговорност. Както искате го наречете.
Не съм се блъскала нито веднъж (Слава Богу!) за тези години, в които карах всеки ден, но честно ви казвам, бях започнала да се кръстя, преди да вляза в колата. Особено когато паднеше сняг и към излитащите от уличките шофьори, забравили правилата за включване в движението, се прибавяше и удълженият спирачен път.
Удоволствието от карането ми липсва, топлината под седалката, любимата ми музика и собствените ми мисли, с които можеше да остана, но като ги сравня с нервите покрай липсващите места за паркиране, стреса и адреналина, който вече не държа да присъства в живота ми, предпочитам да се лиша от него.
Имам късмета да живея на 2 минути от метрото.
Спира много близо до едната ми работа и като сравних колко време ми спестява по пътищата, се имах за щастливка.
До момента, в който започнах да го ползвам редовно и се натъкнах на някои качества на другите му ползватели.
Не ме дразни толкова това, че някой не се е изкъпал, ял е чесън или е нямал време да се преведе в приличен вид. Това не ми влиза в работата и рядко в личното ми пространство.
Най-дразнещото, което и като шофьор отчитах, е зомбирането в телефоните или електронните четци.
Хората толкова се вманиачават и вторачват в техните устройства, че забравят за съществуването на другите и започват да пречат.
Пускат си музиката в слушалките, без да се интересуват от качеството им и всички останали сме задължени да се запознаем с техния вкус.
Принудени сме да слушаме на висок тон разговорите им, особено когато си мислят, че като използват хендсфри никой, освен човека отсреща, не ги чува.
И най-най дразнещото - толкова се отнасят, че забравят да се мръднат от вратата на метрото, за да направят място на следващите, качващи се да влязат, докато бързат да не изпуснат някоя буква от така належащите за изпращане на входа есемеси.
Понякога се питам кои са по-големи егоисти – шофьорите, които не зачитат пешеходните пътеки или пешеходците, които не се оглеждат и не спират да говорят или дори пишат, докато пресичат?
Сутрин гледам дългите редици по светофарите, пълни с коли с по един шофьор.
Дали не са се сещали хората, които поне работят на едно място да се комбинират с някой друг, за да не правят такова задръстване? Тъкмо и ще си разделят разходите за бензин.
И само това да ни беше проблемът – културата на движение. А към нея се налага да прибавяме и непочистените, разнебитени улици и тротоари, пързалящите се стълби, някои недоспали таксиметрови шофьори, нелюбезни продавачи на билети и намусени контрольори.
Какво ни остава, освен да си ближем раните. И да се надяваме, че някой ще прочете това. Ще отмести поглед от мобилния си, докато запушва вратата на метрото, ще влезе по-навътре и ще направи място на следващите.
Пешеходецът ще забърза ход.
Шофьорът ще даде път на преминаващите, ще гледа към светофара вместо в огледалото или жабката си и ще натисне навреме газта, за да не се налага да му свиркат следващите.
Прочетете още от Светла Иванова:
Да правим добро или да не правим лошо?
Най-хубавият комплимент в живота ми
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
