Това е текст за депресията и болката, която носим в себе си и сме я получили някъде в миналото. Не сме ѝ обръщали внимание, но с напредването на времето тя ни е настигнала. Дълго време ни е махала, щракала е с пръсти да ѝ обърнем внимание, но ние сме я тъпчели по места, дълбоки и скрити за сетивата ни. Сега е излязла.
Това е текст за всички, които живеят с констатацията на проблемите си и без тяхното решение. Това е текст, в който знаеш условието на задачата, но си забравила формулата за нейното решение. И търсиш пищов от най-неправилните места около теб.
Всичко започва в миналото. Нещо там. Вероятно родителите са те потискали, изисквали са повече, отколкото можеш да понесеш, не са те хвалели достатъчно или просто са се разделили и ти не можеш да превъзмогнеш страха от изоставяне. Това те формира и нататък и в един момент става голяма и силна травма, поне колкото теб. Борбата между теб и травмата е брутална, но понякога тя просто те побеждава. И тръгваш по психиатри и започваш да четеш за поколението “Прозак”. Вероятно имаш едно блистерче с успокоителни, вероятно си запозната и с много програми за автотренинг. Мислиш и обвиняваш.
Значи са вашите. Понякога най-близките оставят най-големи щети. И така да е, но ти наистина ли мислиш, че собствените ти родители умишлено са направили нещо, което да ти навреди? Не са. Родителите на нашето поколение (тези, които са родени през 70-те) са правили всичко, което са могли и то поставени в много трудни условия на зрелия социализъм, в който можеш да си купиш японски телевизор, само ако си работил в Коми и са ти плащали в преводни рубли.
Открила си каква ти е драмата. Ти си косвена жертва. Ок. А, сега продължи. Всеки има една торба дертове, една торба травми, които си събира в живота и си ги носи, докато не му писне и не я хвърли някъде.
Да, за твоите демони има причина, вероятно има и вина, но няма нищо по-нерационално от това да предъвкваш вината и да се осланяш все повече на нея. Разбрахме те.
Майка ти е била властна, баща ти е бил дистанциран, или ви е зарязал. Расла си в сянка, или като сянка не са те оценявали, натрупвало се е. Ок. Продължи, бе! Да не си единствената!?
И ок – те са виновни. Какво ще направиш? Още ли ще философстваш, ще търсиш удобни канапета, на които да плачеш и да слушаш, каквото искаш да чуеш. Колко още ще пращаш баба ти при личния лекар за ксанакс? Не изкупи ли де що има книга за самоусъвършенстване и автотренинг, писана от разни свръхентусиазирани типове и не се ли запозна с всички мистични учения за самопознание? И какво?
Самоопозна ли се? И какво откри? Пак същата работа.
Аз нямам кушетка и не съм тънък познавач на ранимото в човешката душа. И аз сигурно съм бил деформиран, грешно форматиран, със сигурност бъгнат и със сигурност с много болки от миналото. Понякога те ме побеждават. Направо ме размазват, ама не ми пука.
Знам, че ще мине. Ще стана по-мъдър и ще се науча да живея с това.
Знам, че около мен има по-вълнуващи, понякога по-предизвикващи моменти, които искат от мен повече, от това да се фиксирам в тегобите си. И от това ще си променя фокуса от моите демони от миналото към настоящите ми демони. Знам, че няма универсален лек за лични травми. Няма книга, която да е за мен, освен ако не съм я писал аз. А аз не съм. И знам, че понякога травмата идва не за да я излекуваш, а за да намериш начин да живееш с нея.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
