Това не е картина от Реноар. О, не. Това е едно от нашите момичета, тук. Едно от живеещите покрай нас.

Преди няколко дни, във всенамиращия “Фейсбук”, ми писа моя приятелка. Деспина Клер. Писателка, умно и чувствително създание. И вместо да подхване нашите си теми – за това колко е трудно да се издаде книга на млад автор в България и така нататък – тя направо се обърна към мен така:

– Кайо, една млада жена има нужда от помощ – така ми писа Деспина.

– О, да, кажи, мила, с какво мога да помогна? – попитах аз и изпитах редовната си, себесъхранителна досада.

Срамувам се от нея, но знам, че тя прилича на изръмжаването на възрастните котки, когато някое малко коте ги дразни с палавите си номера и ги буди от доволната им дрямка.

Винаги при такова начало на разговор, аз очаквам, че отново ще ме молят да прочета нещо написано от някой друг, нещо, което ще отклони мисълта ми от моя коловоз, който и без друго е криволичещ и лесно се отбива в безнадеждни буренаци и тресавища.

Не обичам да чета чужди писания, защото (с изключение на вкаменените, величави и митологизирани неща на старите майстори), те само ме отклоняват от моята си, лична, изконна, свещена за мен пътека.

И ако са слаби и глупави, тия неща ме натъжават; ако са особено талантливи – също ме натъжават, защото не са написани от мен (та нима има човек, който не иска да е най-добър?). Но също ме натъжават и с това, че ме карат да си представя колко трудно и мътно бъдеще имат; какви мъки и спънки ще види авторът им; и как аз с нищичко не мога да му помогна, дори и с добра дума, защото добрата дума само може да обърка и отслаби волята на пишещия човек; по принцип силният творец трябва да се справя сам - без похвали и без одобрението на другите!

Та така де… Очаквах пак да ми бъде връчен някой роман, повест или стихосбирка с молба да я прочета и да кажа какво мисля.

Но този път не ставаше въпрос за това. Деспина ми заразказва:

– Кайо, това момиче има ужасна съдба. Когато била на две, даже не – на една, през 1988-ма, един автобус на Лъвов мост завил, казват – неправилно – и блъснал майка ѝ. А майка ѝ карала количка. А в количката била тя. Бебенце. А гумите на автобуса обърнали количката. И минали през нея. И в един миг – казват – гумите на автобуса били върху телцето на бебето. На нашето момиче. А после…

– О, Боже - казвам аз - какво е станало, съдили ли са шофьора? – и ме хваща малко яд, че и аз като всеки, веднага търся вина. А търсенето на вина е безпомощност и злоба. Не решава нищо това наше вечно търсене на вина.

– Ами не, отървал се е, успели да изкарат, че не е виновен. Но оттогава нашето момиче е с парализа на долните крайници. Тогава тя е била на една годинка. Това се случва през 1988-ма. Още при социализма. Опитвали се да я лекуват. Но накрая, към 1993-та написали в една епикриза, че просто в България медицината не е на необходимото ниво, за да се справи с тоя проблем. След това неведнъж срещала грубо и безсърдечно отношение. От не един и двама лекари. Всички ѝ казвали, без да я преглеждат, горе долу едно и също: ”Ти, момиче, какво си въобразяваш, че ще те вдигнем на крака ли?!”

– Мхм…- пиша аз на моята приятелка и си казвам, че тук нещата са доста лоши, доста сериозни, тук става въпрос за голямо изпитание. Как се живее цял живот, без да можеш да ходиш? Ами – казвам си – с много хора е така…Е, да де, ама аз не съм много хора, ти не си много хора, той не е много хора. Никой не е ”много хора“. И никой не го интересува, че като неговото зло, като неговото нещастие имат и много други хора. Това, че подобно на теб страдат и много други, е много малко и съмнително успокоение.

– Смирението – казвам си – е по-добро решение в такива случаи. Но я да видим – аз смирен ли съм, когато съм смачкан от живота? Най-лесно е да изискваш смирение от другите, когато самият ти си добре. Това – да искаш от друг да е смирен, когато самият ти нямаш голямо тегло на плещите – си е жива наглост. Да, така си е – така мисля аз.

– И какво казваш, мила, какво можем да направим за това момиче? – питам аз.

И съм потиснат. Винаги в такива моменти се чувствам като Давид. Който тъкмо се е възправил с целия си дребничък ръст срещу великана Голиат. Но в същото време на Давид му е казано, че ако замери Голиат с прашката, ще бъде въдворен на задължително лечение в психиатрията в Ловеч.

Голиат е нашата бездушна, грозна и безнадеждна система. Наречена здравеопазване, наречена администрация, наречена социални грижи, наречена общество. Наречена "нашите междучовешки взаимоотношения".

Тук, в това общество, казвам си понякога, всеки има една едничка цел – да накара другия да повярва, че никое усилие на тоя свят няма смисъл. Хората си пречат. Това е. Ах, мили Иречек, как точно си познавал българите, когато си казал тия думи – как най-голямото ни удоволствие е да си пречим един на друг…Та така де. И аз усещам, че сърцето ми се облива с тежка болка от безсилие.

– Ами виж. Момичето – казва моята светла приятелка Деспина Клер, искащата да помага – то има кръвоизлив в гръбначния мозък. Но няма фрактури, няма притискания, няма размествания на прешлените. В първите дни е можела да си движи краката, но после е престанала. Тя и майка ѝ смятат, че не са направени достатъчно усилия от страна на лекарите, за да успее да се раздвижи.

– Ама то е възможно и да…хм, възможно и да не е възможно да се раздвижи, мила – казвам аз и гърлото ми се свива. Не искам да ръся празни надежди, ще ми се да бъда суров скептик, даже песимист – пак от безсилие; говоря песимистично, за да не подлъжа тая тъжна душа, да не я заблудя и да ѝ дам лъжовна надежда.

– Но не си ли заслужава да се опита? – пита ме моята приятелка Деспина.

– Ами…как примерно?

– Хм, как…най-малкото може да се направи отново консултация…но вече с неврохирурзи от новото поколение. Та тя е гледана за последно преди десет ли, петнадесет ли години. А нали разбираш – медицината оттогава се е развила страхотно много. Но те нямат пари. Те са едно типично, бедно семейство, което няма пари даже за такива съдбоносни неща… Нямат пари даже за такава консултация бе, Кайо!

– Разбирам – въздишам аз и няма какво да кажа. Явно така стоят нещата. Дарвин е бил прав. Ще оцелеят само силните. Богатите. И агресивните. И здравите. И зъбатите. Другите ще трябва да се повлачат с инвалидните си колички, със слабите си тела и сърца, с пенсиите си - и да умрат. Много човешко, нали така? Оптимистично и човечно…

– Това, което можеш да направиш ти, е поне да напишеш статия. Да стане известен тоя случай. Та да се намерят добри хора. И да помогнат. Поне с това – да ѝ се направи нов ядрено магнитен резонанс, да се види дали при днешното състояние на медицината не може пък да се направи нещо. Аз се заклевам, мили Кайо, че това момиче не е инвалид! Тя има душа и сърце и глава и тяло дори – на силен човек! Трябва да се направи нещо! Аз вярвам, че тя може да проходи!

Така ми казва милата Деспина Клер, помагащата на неподвижните.

– Да мила, това мога да направя. – казвам аз. И въздишам. О, Боже, въздишам.

– И ако можеш – намери и твои приятели – неврохирурзи – да я диагностицират наново. Пък и Господ ще помогне…

– Да, Господ… Ще ми кажеш само нейните данни… - казвам аз, като стар и отегчен лекар. Но не съм стар и отегчен лекар.

– Да, ще ти ги кажа. Само да ти допълня: Преди години се случило така, че някакъв мъж започнал да събира за нея пари. От нейно име. За лечение в Германия. Представял се в Карлсбад за неин баща. Бил човек с достолепен и вдъхващ доверие вид. Живеел там или нещо такова. И успял да събере от германците 90 000 марки, по това време все още били марките – и какво? Ами – изчезнал. Търсили го. С Интерпол. Никаква следа от тоя човек. Сега как мислиш – дали това момиче има доверие в хората? В хората с тяхната добронамереност?

– Ами, сигурно няма… – казвам аз и не знам какво друго да кажа. Въздишам.

– Така де – казва Деспина Клер, искащата да помага (без значение какво коства това) – друга информация трябва ли ти?

– Май не – казвам аз. – Дай името, името на момичето. – казвам аз.

– Виктория Томова. Родена 26 май 1987 година.

– Ясно – казвам аз.

– Ще напишеш ли? – пита ме милата Деспина, защото я е грижа.

– Ще напиша – казвам аз – Останалото е в ръцете на хората.

– Хайде – казва тя.

– Хайде – казвам аз.

В ръцете на хората. В нашите хорски ръце. 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.