От какво остарява човек, от бръчките по лицето или от бръчките в душата му?
Една жена на 20 години винаги е красива заради младостта си и трябва да обича и уважава себе си, за да бъде желана и търсена. А ако природата е „капнала“ малко повече от обичайната хубост, то повече не се и иска.
Бях млада и хубава, когато се омъжих. Бях студентка. Захванах се да нося няколко дини едновременно – да уча, да раждам и гледам децата си, после и да работя, да се сдобивам с дом, което си беше изпитание, тъй като по онова време, в което мина младостта ми, жилищата ги раздаваше държавата т.е. партията ръководителка, която се грижеше за всичко в нашия живот, дори и с кого другаруваме.
Имаше неблагонадеждни хора, които не беше добре да срещаш. Спомням си как ни извика партийният секретар и ни предупреди да не се събираме с еди-кого си, защото бил лош човек. То си беше истина, но едва ли някой ще харесва да му диктуват приятелствата.
Та така минаваше младостта ми – трудности от всякакъв характер, но кой ли ги няма. Бях на около 40, когато започнаха болките в едната ми тазобедрена става. Търпях в началото, мислейки, че ще отмине. И така продължиха няколко години, когато се установи, че имам коксартроза. Започнах да куцам. Ограничих контактите си, ходех на работа и после вкъщи, не излизах почти никъде. Спрях да придружавам съпруга си на обществени места, за да не се срамува от мен. Той не ми каза нищо нито веднъж, но то е ясно, че никой не харесва саката жена до себе си.
Ужасно е да бъдеш различен. Страдах повече психически, обличах се в тъмни дрехи, за да не бия на очи. Не забелязвах, че лицето ми е без бръчки, че косата ми е черна и лъскава. Душата ми беше набраздена и съсухрена. Не ми се живееше. Остарях от болката и срама.
Настъпиха тежки години след промените, мислехме за хляба и как да оцелеем с децата си. Празните магазини, купоните за продукти, после инфлация, ниски заплати, не е за разправяне. Как да мисля за лечение? Преди това се поинтересувах от операциите за смяна на става, но установих, че в повечето случаи са неуспешни и се отказах.
Нещата ставаха все по-зле и по-зле. И бастунът не ме спасяваше. Появиха се болки и в другия крак. Все повече си задавах въпроса как ще изглежда моята старост, а отговорите не са за споделяне. Започнах да се моля на Бог да направи нещо за мен или да ме прибира по-бързо.
Не знам дали е чул молитвите ми, но един ден се събудих с ясното съзнание, че трябва да се оперирам, каквото и да се случи. Децата бяха големи и самостоятелни, аз още работех и можех да спестявам вече за лечението си.
Попаднах на истински лекар – специалист, който направи за мен чудото. Заживях нов живот. Чувствах се преродена, като птицата феникс се възродих от пепелта.
Днес вече имам бръчки по лицето, боя скрива белите ми коси, но душата ми ликува от радост, че мога да тичам след внуците, да пътувам, да се чувствам пълноценен човек. Не се срамувам от годините.
Благодарна съм, че Бог ми ги даде, че преживях много изпитания, че разбрах много истини за себе си и живота. Нали за това се ражда човек.
Автор: Искрена Здравкова
Още от Из Edna@:
- "Всеки ден си казвам, че няма как да те обичам все повече. Всеки следващ ден ми доказва, че греша."
- Светът има нужда от повече жени
- Как биха реагирали мъжете ни, ако ни отвлекат похитители?
