Римляните казвали "bis repetitia non placent", тоест – повторението не се харесва. Но аз не се заслушвам във всякакви казани от римляните щуротии. Да сте виждали древен римлянин? Ако бяха толкова умни, нямаше да се изпарят така. Шегувам се. Мъдри са си, мъдри.

Но аз обичам да повтарям, а понякога и да потретвам. И то – сега ще ви кажа, именно защото не се харесва!

Пишещият човек трябва да прави невероятно фин и мъдър баланс с две големи тежести. Едната е харесването на хората. Другата е самата истина, такава, каквато същността му, сърце – ум – съвест, му казва.

Ако пишещият започне да казва разни ужасни истини, за които хората не искат и да знаят (оставете това клише "не са готови за тях" – хората никога не са били готови за най-простичката истина: че ще страдат цял живот и накрая ще умрат; и никога не ще и бъдат!) – та, ако започне да казва такива сурови истини, той ще обезсмисли труда си.

Защото нека честичко си припомняме това – писането има смисъл, само ако след това има достатъчно четене! Не просто четене, а достатъчно четене. Или просто казано – аз не бих писал, ако написаните от мен неща не се четяха от достатъчно на брой хора. А достатъчно означава (според мен) толкова много, че сред тях да се намерят дори и такива, които разбират написаното от мен по-добре и от мен самия!

Ето защо пишещият не трябва да пише съвсем без да се съобразява с харесването. От страна на четящите.

Но от друга страна – ако пък пише с едничката цел да се хареса, той ще стане една стандартна турска писателка на бестселъри с шест милиона долара в банковата сметка, с лице като на много запазена проститутка и душа като ароматизирана кърпичка. Елегантна работа. Тоалетна в скъп хотел.

Мани тая работа.

Писателят трябва понякога и да побийва с думите си. Четящите и нечетящите, света и себе си. Безкомпромисен е другото име на добрия писател. Той е майстор по айкидо, който употребява предимно самопожертвувателни техники. Когато се налага, казва неща, които силно го дискредитират. Това не го плаши. И това го прави силен и голям.

Благодаря за вниманието.

Тази малка и за вас (може би ненавременна) лекция за писането е нещо, което трябваше да споделя. Защото е важно. Аз създавам атмосфера на разбиране на писателския труд, защото една такава атмосфера е нужда за едно бъдещо, възможно, осъществимо наше Възраждане. Трябва да е ясно какво означава това: да пишеш, да мислиш и да си просветлен – за да се възродиш. Нали така?

И така. Аз не само повтарям – думи, изречения, мисли, теми, образи и истории. Ами ги и потретвам. Въобще не ме интересува дали това се харесва на хората със закостенели представи, научени от римляните, че не би трябвало да харесват повторението.

Поне пет пъти съм писал за благотворителността и благотворенето. Предишният път писах пак за тях. Сега да се повторя ли? Не е редно, нали така?

Хайде де!

И така. Поканиха ме в село Самуил. Това съм го разказвал неведнъж. Разградско. Чудесно място. Предимно турско село. Но хубаво, хубаво. Защо казвам така "но хубаво хубаво", все едно, като е турско, се подразбира, че не е хубаво? Ами защото в представите на обичайния българския еснаф и фашист "турско село" обикновено се свързва с някаква не особено хубава представа. Но нали ние сме хубави нови хора, именно защото се присмиваме на старите, гнили предразсъдъци! Така де!

Това, което видях, беше хубаво. Явно хората работят. Помнете – всичко е човешка направа. Поне в човешкия живот. За космоса не съм сигурен.

В село Самуил представянето ми мина чудесно. Имаше и деца! О, това не е толкова често срещано. Не. Млади хора доста рядко идват на литературни четения. Особено на чичо-калиновци. Но това село беше будно. Или поне учителите се бяха постарали. А това е едно и също.

И след село Самуил аз отидох да поспя в Разград, за да си тръгна на следващия ден. А там дойде бизнесменът Никола.

О, сега най-накрая дойде и момента да кажа това, заради което пиша този разказ. Хей, не си мислете, че само заради това го пиша. Всяко мое отклонение е път за часове мислене! Така че - мислете.

Но така де. Появи се бизнесменът Никола. Николов. Сериозен бизнесмен. Тоест, казано на хубав български език – човек на делото. Не на революционното. Дело е умната, градивна, човешка работа. Нека забравим тая тъпа представа, че дело е само организирането на въстания. Дело и бизнес е едно и също. Умно работно усилие. Никола.

Никола каза: "Искам да помогна с нещо!"

– На кое бе, Никола? – попитах аз.

– На изкуството, на литературата… – каза скромно той и се усмихна.

"Тоя па! В кой век живееш!" – така трябваше да му кажа, ако бях един "истински" българин.

Една част от българите наистина правят всичко с неосъзната цел да бойкотират живота си. Подозират всеки, мразят всеки, правят наопаки на всичко. Когато някой иска да направи благородно дело, те завеждат съдебно дело срещу него. Подозират го и го обвиняват в какво ли не! Правещият благородни неща за тях е особено изкусен мошеник. Успяващият в живота си за тях е престъпник. Помагащият на другите за тях е хитрец!

Те мразят.

Има такива българи. Вие от тях ли сте? - моля, запитайте се това.

И така  - Никола.

"Искам да помогна", вика. Тоя е луд. Така би трябвало да си кажа, ако бях българин-глупак.

Но аз знам, добре знам, че колкото лоши, сдухани, подозрителни, параноидни, пасивни, противни, озлобени и стиснати българи има – поне толкова, а със сигурност и много повече, има благорони, честни, всеотдайни и пълни с красиви намерения.

Оп! Нека поясня! Никой не е добър – помнете ми думата! Има само хора, които се стремят да бъдат добри!

"Искам да помогна", вика Никола от Разград.

И аз въобще не се и суетих!

Веднага му казах: "С твоя помощ ще направим така, че в Североизточна България – в малките градове и в селата – ще идват български писатели. Ще го измислим как. По един на месец. В по няколко града и градчета... Ще го измислим! За да има просвещение. Да има самочувствие. Да има…Възраждане"... кхе-кхе – покашлях се чак от смущение. Защото знаете – от много време вече ни е забранено да говорим с приповдигнат тон и въодушевление. Този тон е позволен само в рекламите на мобилни телефони и вафли.

– Давай да го направим! – казах му аз.

И си казах: "Когато има един, който иска да помага, ти бъди пъргав и услужлив и му помогни да помогне!"

Защото, ние, българите, страшно добре умеем да попречим на някого да помогне!

И аз много бързо организирах среща на Никола Николов от Разград с ръководството на голямо издателство. На моето. И той даде 10 000 лева. Това е. Дарение. За да ходят писатели в уж затънтения Североизточен край.

Сега, моля: Нека всеки, който завиди за това, или открие някаква причина да направи нещо срещу това благородно дело, да заповяда!

А аз малко по-късно ще заповядам да ѝ разбия зъбите.

И така.

Никола Николов, повтарям, помогна съвсем доброволно и по своя честна, осъзната, човешка инициатива, на българското Възраждане.

По дяволите всички, които цъкат злобно с език. Те ще си умрат ей така – във външните клозети на своята черногледа злоба.

А ние – напред!

Повтарям! И не се притеснявам от повторенията! Напред!

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.