Днес се прибирах от магазина, стандартната ми разходка след работа.
Купих си всички нужни неща и няколко ненужни, без които можех и да мина - ново списание, още плодове, които ще се развалят, а аз ще се сетя, че съм ги имала чак тогава.
И още една кутия с мляко. Нищо, че имам вкъщи две вече - все забравям дали има и дали са още в годност.
Излязох от големия супермаркет и се запътих към колата. Както казах, нищо необичайно.
Но по пътя си видях една маса, отрупана с книги. Стари книги с дебели корици - такива, каквито баба и дядо имат в своята библиотека и са събирали с години.
Реших да отида до масичката и да разгледам, защото съм на мнение, че старите книги - и миризмата им, и историята им, са едно от най-очарователните неща на света.
Почти винаги, ако си намеря нещо из купчината подредени в кашони или направо на масата книги, си взимам.
Много хора ще си кажат - да, но те са стари, миришат лошо и да не говорим, че цял ден седят на слънцето, сигурно хартията вече на нищо не прилича.
Спирам се до масата и започвам да се оглеждам - Йовков, Вазов, Дикенс, История на българската литература... Много съкровища, които се продават по 2 и 3 лева.
Приближава ме една жена, възрастна колкото моята баба и започва да ми разказва за тези книги. Коя би ми харесала. Коя би ме запленила.
Жената продължава да ми разказва за книгите, които ми предлага. А аз се усещам, че тя е чела всичките, поне по един път всяка една. Докосва ги като реликви, каквито са за мен, защото носят история и ми напомнят на детството на село.
А за нея те са олицетворение на нейната история. Личната и най-съкровена.
Тези книги са я видели млада и забързана, как тича след всяко едно от децата си. Те са били свидетел на всички целувки от съпруга ѝ и всички спорове. Те са били в ръцете им, докато са чели на внуците си или вечер след като мине прогнозата за времето.
Те са видели как животът разцъфва... и как угасва.
Окото ми хваща една книга, на която пише само името на автора - Рембранд.
С почти бели твърди корици, с пожълтели крехки листове. Разлиствам я като експонат.
Прелиствам и за миг ми се струва, че виждам нещо написано на ръка.
Отварям на първата страница и виждам мастилото, което вече е попило в хартията и едва се вижда какво е било написано.
Но се чете част от него: "На другаря Здравко..."
И в един миг се усещам. Тази жена е вече сама. Тази книга е един от спомените, които свързва с съпруга си, който вече не е тук.
А тя стои на този студ и продава последните спомени, които са присъствали на техните общи дни и вечери.
Книгата е оставена по-назад, сякаш не иска тя да привлича внимание. Защото е запазена, а и е много старо издание. Ценна за обикновения минувач, който си пада малко книжен червей.
Говорим си за...
След като си взимам книга и се отдалечавам от масичката, се замислям, че тази жена не се различава от всички баби и дядовци, които предлагат на произволни места зеленчуците от своята градина.
Можете да ги познаете по това, че количеството никога не е много, но винаги продуктите са качествени. И са невероятно евтини.
Тези хора - баба ми, баба ти, бабата на съседа, те продават труда си, спомените си. Те продават, за да живеят. И са готови да дадат цял живот преживявания или цял сезон грижа за градината, за да могат да имат за поне половината от глупостите, които аз купих от магазина.
Така че, моля те, следващият път като минаваш от там, вземи и си купи домат от градината на баба или книга със спомени от нейния живот, които ако си достатъчно щастлив, можеш и да разбереш.
Не за да си хипи, което подкрепя био-то и всички стари неща за теб са супер модерни, а защото си дъщеря, внук или съсед на една от тези баби.
Още статии, които да прочетете:
