Михаела Петрова
„Никой не вярваше, че тя ще се ожени повторно, но я виж как й излезе късмета”. На сватбено тържество сме и една много приятна жена на видима възраст около 50, но както се оказа около 60, буди възхищението и лека завист сред свои отколешни приятелки.
„Беше женена за един убавец, дето хич не си го прибираше в гащите” – разказват ми съдбата й, погледната отстрани. „После се разболя и стана много сприхав и раздразнителен. Пиеше и философстваше. Тя разправяше, че бил много умен, верно беше умен, ама така в компания да се забавляваш, не да ти е мъж и всеки ден да му слушаш умнотиите...”
- „Оу, моля те, умен... егоцентричен интелектуалец, супер много я подтискаше. Тя, не стига, че работеше и гледаше и него, и децата като писани яйца, а търпеше да й се меси в работата. Страхотна кариера можеше да направи в рекламната агениция, ако той не се подиграваше на всяка идея и на всичко, което правят” – добавя другата. „Накрая напусна и стана секретарка на смени, за да не й се бърка. Ама той и тогава не беше доволен, защото се подценявала. А не си даваше сметка, че той я мачка денонощно. Защото и в леглото не знаеше с коя шаврантия я сравнява”.
- Е, това няма как да го знаеш, може там всичко да си е било наред, след като толкова дълго го търпя...
- Ами, наред. По едно време, преди да се разведат, на нищо не приличаше.
Докато те говореха, се сетих кой е мъжът-потисник.
Познавахме се бегло от бохемските ми времена и нощното обикаляне от клуб на клуб. Факт е, че беше остроумен. Спомних си, че паднеше ли ми наблизо, ставах като попивателна, правех се, че пиша -и, за да си записвам разни негови реплики и наблюдения, които после използвах в текстове.
Една вечер, когато вече беше болен, ми каза: „Най-хубавото нещо на света е да си женен. Знаеш ли защо? Чувстваш се обичан. И ти личи, и тогава всички те харесват. Дори и да си болен, не те е страх, защото не си сам в това”. Никога не бях виждала жена му, но тогава си помислих: „Ей, блазе й на тази жена”. А сега, докато слушах двете й приятелки, илюзията ми, създадена от него в някакъв светски столичен бар, се обърна на надолу с главата.
Едва сега разчетох по друг начин подтекста в думите му. Сваляш някакви жени, изкушени от чара и сладкодумието ти, но имаш свещен печат да не поемаш никакъв ангажимент към тях. „Женен съм и много обичан”. Съжалявам, че ще го кажа, но и за болестта му се отнася същото – „не си сам в това” е означавало „каквото и да ми има, тя ще се погрижи”. Точно толкова сме глупави жените, докато не ни дойде до главата – да поемаме щедро отговорността за всичко, което се случва на обичаните от нас мъже.Дори с безрезервната си обич да им помагаме да ходят по чужди жени.
Съпругата на този хубавец и виден столичен бохем, явно се е осъзнала в някакъв момент. Не научих цялата история. Не зная кога, защо и как са се развели. Но вече не ме интересуваше. Бях потънала в осъзнаване на собствените си истории, в които съм вършила чудеса от храброст от безрезервна обич. От личен опит знам, че когато доброволно се натовариш с емоционалния, професионалния, менталния багаж на свой любим, започваш да даваш на късо.
А той става все по-лош, и все по-лош. Все по-взискателен, все по-нетолерантен към твоя живот. Казвала съм го в такива моменти на мои приятелки: „Започна да се държи сякаш ме гони”. Аз лично режа тумора с хирургически нож в такива случаи. Но страничният ефект е, че после дълго време имам непоносимост към идеята за обвързване. Познавам се достатъчно добре, за да знам, че винаги подхождам с безрезервна обич. Затова и подозирам какво се е случило с тази жена и вярвам, че след него не е искала да си помисля за нова връзка.
Нещо такова казаха и приятелките й – че се изправила на крака, започнала е хубава творческа работа, пътувала е, наслаждавала се е на нещата, които обича. Казвала им е, че си е взела своето и не смята повече да се събира с мъж. Срещнала новия си съпруг някъде в чужбина.
Не научих много - тъкмо когато започнаха да ми разказват, тя дойде при нас. Жена – магия. Леко плаха, но излъчваща огромна сила. Не много красива като черти, но сияеща, сякаш посипана с диамантен прашец. Излъчваше здраве и спокойствие. Жена, чието присъствие те кара да се чувстваш почтително и в същото време – приятно отпуснат. Приятелките я попитаха как е семейния живот, как още не могат да повярват и колко много й се радват.
А тя отговори кратко и ясно. Отговор, който винаги ще помня: „Свиквам да живея с добър човек”.
Момичетата от моето поколение и от моите среди имахме естествено привличане към лошите момчета. Това беше нормално – те бяха бунтарите на системата. Умните пичове. Бохемите.
Може би ги обичахме толкова безрезервно, защото вярвахме, че когато сме заедно срещу системата, имаме повече сила. Може би времето ни беше такова, и ролята ни в него е била точно каквато трябва, но те все пак бяха лоши партньори. Моето поколение – това са жените около 50 години. Все още сме силни, изглеждаме добре и вярваме в силата на любовта.
Може би ни е време единствено да отвикнем от любовните навици, които сме си създали заради лошите момчета. Да проявим търпение към самите себе си, докато свикваме да живеем с някой добър човек. Да развием навика да сме обичани.
