С този кратък текст се надявам да ви подтикна на размисъл за това дали взимате правилните решения.
Чудех се дали заглавието да бъде „Отговорът на всички въпроси“ или „Въпросът на всички отговори“. Границата е тънка, толкова тънка, колкото може би в предния ми текст „Да правим добро или да не правим лошо“.
Ще си противореча спрямо него, ако ви дам определение кое решение е правилно. Тук не става въпрос за общоприети норми на поведение, а за нашите лични, дълбоки причини и усещания.
Няма да ви мотая повече. Срещали сте много материали, писма и съвети на тема какво бихте направили, ако това е последният ден в живота ви или изобщо, ако можете да върнете някой период отначало. Но ако се чудите в ежедневието ви как да постъпвате правилно, този въпрос наистина ще ви даде отговор.
А той е:
„Как бих постъпил, ако това е последният ден в живота ми?“.
Давам ви един малък, детайлен пример от ежедневието ми, за да ви стане ясно как аз разсъждавам и стигнах до този извод. А знаете, че детайлите са важни, както камъчетата, които биха преобърнали каруцата.
В кухнята съм. Трябва да я преведа в ред след хубав обяд, за да ни е комфортно като влезем да си направим чай например, или тръгнем да слагаме масата за следващото хранене.
Дъщеря ми в този ден си е вкъщи и няма търпение да отида при нея да поиграем. Твърди, че трябва веднага да ми покаже нещо, което е нарисувала. Не иска да ми го донесе. Казвам ѝ, че имам работа и ще дойда „ей сега“. След това ми се налага да уточня колко е това „ей сега“ и по инерция казвам „след 5 минути“. Много добре знам, че ще ми отнеме доста повече време. Вече я ангажирах да ми помага с подреждането на масата. Хем с възпитателна цел, хем за компания. Не искам да ми помага повече, защото е на по-малко от 4. Нареждането на миялната, прибирането на ножовете и миенето на някой неща на ръка не са най-подходящите за нея.
Докато чистя в кухнята, виждам трохите по пода и пускам прахосмукачката. После ми се набива на очи единият шкаф, който малко трябва да се почисти. Междувременно чувам, че и пералнята свършва… Знам, че ще имам още поне 10 минути работа, които като прибавя към предните 5, превърнали се в 15, и още 5 по пътя… Съвсем развалям представата ѝ за „ей сега“.
Не след дълго тя се връща с въпроса „5 минути много ли са?“. И „Скучно ми е сама“. Аз се усмихвам и се чудя колко още ще ме чака, преди да забрави за какво ме е повикала. Съзнавам, че не искам следващият път, когато я помоля да дойде за нещо или да се приготвим по-бързо, тя да ми отговаря с моето „ей сега“, мислейки, че това е равно на колкото-толкова време.
Покрай простирането излиза и нещо друго… После телефонът ми звънва…
Дъщеря ми вече се е заиграла (или дори заспала) и аз мога да продължа до безкрай да си върша моите „належащи“ домакински или други домашни задачки, докато се прибере мъжът ми и стане време да изляза за работа. Разбира се, мога и да се успокоя с това, че я уча на самостоятелност. Че невинаги някой откликва веднага на нещо наистина „спешно“ и за мен. Някъде бях чела също, че скуката е полезна за децата, защото развивала тяхното въображение.
Но от друга страна знам, че от утре тръгва на детска градина, а често вечерите имам часове по йога и пак няма да имам възможност да видя някоя рисунка… А тези натрупали се невидяни рисунки ще отдалечат връзката ми с нея. А може би ще пропусна да забележа как вече толкова добре рисува куче. Или изобщо как хубаво рисува. Покрай това няма да забележа, че има интерес в тази област, който съм можела да засиля. А в крайна сметка нали затова сме родителите, освен да обичаме, целуваме и гушкаме - да виждаме, забелязваме, насочваме, помагаме, обгрижваме, да се отзоваваме, когато ни викат и да даваме пример с държанието си.
А не е ли най-важното и хубаво време в живота ми отделеното на някой важен за мен човек?
Ето, в такива случаи въпросът, за който ви говорех, ми помага много.
Да го перифразирам: „Дали бих пуснала прахосмукачка веднага, ако това беше последният ден в живота ми или бих порисувала с дъщеря ми…?“
„Дали това е работата, която бих вършила и толкова много ли я харесвам, че бих работила, дори ако това е последният ми ден…“
„Дали това е човекът, с който бих го изживяла…“
„Дали бих написала това, ако е последното, което ще прочетете от мен…“
И така можем да продължим до безкрай, за да намерим най-правилния отговор за всичко и да разберем какво бихме искали да променим в живота си. Живеем ли така, както ни харесва? Да оставим ли основното чистене за един ден в седмицата, за да имаме повече време за по-важните неща?
Кое ще избере детето ми - много чист шкаф или време за игра? Кое ще избера аз, ако това е последният ми ден или просто в момента нямам време за двете?
Това е един малък пример, но се отнася за всичко, което искате да оставите след себе си, на което искате да обърнете внимание, а уж все не ви стига времето.
От пропуснатите игри и проспаните изгреви до споделените залези и един, единствен живот, с който разполагаме.
От разхвърляното бюро и ненужните, неизпълнени бележки по него до всичко, с което ще ви запомнят.
Прочетете още от Светла Иванова:
Да правим добро или да не правим лошо?
Най-хубавият комплимент в живота ми
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
