Продължаваме съвместната ни рубрика с инициативата Нощ на театрите, която през 2022 г. отбелязва своето първо десетилетие в България. Следващият неин посланик, с когото ви срещаме, е актьорът Дарин Ангелов, от чийто всеки отговор си личи любовта към театъра. Прочетете какво разкава той за развитието на професията му, изгорените мостове в живота и защо истинската любов убива.

Промени ли се твоята лична дефиниция за театър през последните 10 години?

Моята лична дефиниция за театър се променя с всеки проект, с който се захвана. Но генерално се е променила през последните 10 години на база на опита, който по някакъв начин съм придобил в театралното пространство, в което съм бил. Към добро е, към хубаво. Все повече и повече го заобичвам театъра. Много е интересно, че ти си мислиш, че си сфера, която има някакъв капацитет. И всеки следващ път се изумявам как тази сфера се разтяга все повече и повече. Все повече започваш да обичаш тази професия и театъра като случване на енергиите.

А театърът промени ли се през последните 10 години?

Театърът и след 200 години не може да се промени в основата си, но можем да променим нашето присъствие в театралния живот и по някакъв начин да го доразвием. Театърът като средство на изразяване няма как да бъде променен, защото е необходимост, към която всеки човек прибягва, независимо от емоционалното състояние. Можем да променим ние как присъстваме в него и какво можем още да му дадем – актьорите, публиката… Как да я възпитаваме публиката, така че да търпи развитието на театъра. Развитието на театъра, не промяната…

Как продължава „Имало едни време…“?

„Имало едно време“… и винаги ще го има…

Ако трябва да ни разкажеш за Орфей и Евридика през „имало едно време“ какъв би бил разказът – точно тук и точно сега?

Орфей и Евридика… Имало едно време двама влюбени, които открили, че истинската любов убива… И понастоящем нищо не се е променило. Защото истинската любов убива. Например фактът, че Орфей е убил Евридика, обръщайки се да я погледне, знаейки какво прави, защото той е приел условието – ако се обърнеш, я губиш… Дали това е просто физическият поглед?

Дали не е тази смърт на любовта, когато абсолютно разголиш душата и емоциите си пред човека, когото обичаш и му позволиш да те погледне вътре – там, където най-свещено и съкровено пазиш най-личните си неща, и му разрешиш да го види?

Дали по някакъв начин това не те прави уязвим – когато той разкрие всичко и те е видял на 100% от теб, това го насища – партньора (няма значение дали е мъж, жена, Орфей, Евридика, Ромео, Жулиета)… Това започва да създава предразсъдъци и започваш да се затваряш, а не е хубаво – човек трябва да бъде отворен.

Краят на този разказ като в приказките ли е?

Не, краят не е като в приказките. Приказките ползват любовта само за сюжет, идея, а иначе, когато говорим за любов като тази между Орфей и Евридика, краят никога не е като в приказките. Понякога е много по-хубав, но понякога адът, в който влиза Орфей, за да търси своята Евридика, ти се струва като песен в сравнение с действителността, която трябва да изживееш.

Имаш ли си твоя приказка за Нощта?

О-о-о-о-о, това за Нощта моето не е приказка, това моето е роман – от тези най-красивите. Защото аз не съм от първата страница, а още от корицата.

Това е един все още незавършен роман и много се надявам да не завършва никога, защото го обичам сюжета дотук, през всичките тези десет глави, през които сме преминали заедно.

Идеята на сценаристите беше гениална, но онова, което го прави любопитен този роман, са неговите читатели, т.е. зрителите. Защото ако не са те и онова страстно желание, с което чакат поредната Нощ, и колегите, които по някакъв начин се заразяват все повече и повече – ако не е всичко това, този роман щеше още на първата глава да се превърне в една обикновена приказка с някакъв готин хепи енд и да си го спомняме отвреме-навреме.

Какво има зад завесата на сцената?

Има много любов, има много страст, има много емоции, има много желание, има много зараза - от тази чистата, красива зараза, която се предава от човек на човек, от актьор на актьор. Някой ражда идея, другият я поема, развива я, хвърля я в пространството, тя започва да живее своя живот…

Успоредно с това има много болка, много мъка, много сълзи и трудности, много стени, в които си блъскаш главата и си казваш „как ще стане?“, нямаш конкретен отговор, защото то е магия, театър…

Какво има през девет планини в десетата?

През девет планини в десета има една хубава засилка за 11-тата.

А през девет Нощи в десетата?

Със сигурност има много очакване. Защото деветте Нощи са създали някаква представа у хората, които очакват следващата…

Как решаваш кои мостове да изгориш и по кои да минеш в живота и в театъра?

Аз не съм сигурен, че съм изгорил някакъв мост и може би точно заради това се чувствам все по-привързан към мястото, което заемам в живота, в театъра, в обкръжението си…Това не знам дали е хубаво и дали не тежи повече? Не съм сигурен, че искам да изгоря някои от тези мостове, защото под всеки един мост, през който си преминал, тече река, която разделя настоящето и миналото.

За да си стигнал в настоящето, онова минало по някакъв начин ти е помогнало да се изградиш. И няма как да преминеш през моста, ако не е миналото. Не съм сигурен, че трябва да си горим мостовете.

Какви отпечатъци остави изкуството в душата ти?

Театърът не само оставя отпечатъци в душата ми, а направо и буквално я жигосва. Може би един ден като умра и ми направят аутопсия и ми извадят сърцето, патоанатомите ще гледат и ще викат – „това е изгорено сърце, пише „театър“. Но тези отпечатъци са от красивите и идват от дарбата да можеш да манипулираш емоциите на хората, да можеш да накараш зрител да се разплаче. Всичко това има смисъл – всички тези белези, планини, мостове – те имат смисъл, защото театърът трябва да го има и ние сме мостът на театъра със зрителя.

Снимка: Нощ на театрите

Прочетете още:

• През девет нощи в десетата… с Юлиан Вергов: за уроците към дъщеря му, избрала неговия път, и моментите на бездиханност
• През девет нощи в десетата… с Христо Петков: за тайните зад завесата и колко е важно хората да ти вярват
• През девет нощи в десетата… с Владимир Карамазов: за загубите, откриването на нов смисъл и големите промени в театъра
• През девет нощи в десетата… с Весела Бабинова: за големите промени в театъра и ще има ли приказката щастлив край