Аз съм най-щастливият човек на света! След като преди два часа бях най-притесненият.

Всъщност – в последните две седмици, откакто чух предложението от Маргарита Димитрова, Програмен директор на Аполония, да водя две от срещите „Цената на успеха” в созополските празници на изкуствата. Имената на артистите ...Мариус Куркински, Бойка Велкова, Теодосий Спасов. Леле!

Респектът ми към тях е огромен, изключителни артисти и в същото време хора, които не са в стихията на пресконференции и публични срещи. Те са някак затворени, свърхчувствителни, токът тече през изкуството и на сцената, не в интервютата. Но казах „да”.

А колко повече предпочитам да си стоя в залата, да задам някой и друг въпрос, да говоря малко – странно за радио и тв водещ, нали? Обичам да слушам, обичам да гледам. Не съм за централна роля. Рядко говоря най-много в компания. Съпреживяването ми е някак важното.

Мисля да си напиша въпросите към Мариус – и ги пиша. Слагам си ги в тефтерчето и знам, че няма да свършат работа. Никога не са ми вършели предварително написаните въпроси, но това са теми за размисъл, кукички, дисциплината на тези, които се готвят преди интервю

Принтирам ги и отивам да гледам „Юбилей” – моноспектакълът, с който Мариус е тук, в Аполония.

Сядам на стълбичките в претъпканата зала. Часът е 23.15. Няма значение за публиката му. Тя е там, търсят се билети, хора, взели децата си на колене чакат представлението. И то започва.

Започва поредната изповед на Мариус – от сцената. Посредникът е Чехов и неговата „Лебедова песен.” Избухване на фойерверк от хора, съдби, възможности, импровизации. Хлъзга ни от ръба на смешното в тихия плач и после пак ни намигва. Прави си „испански гащи”, за да изиграе Хамлет, обикаля залата, търсейки суфльора и толкова добре ни усеща, че си играе с нас. Играе, партнирайки с нас. Играе заради нас. Живее, играейки.

Тръгвам си и пак си викам „леле”. Как да говориш с този човек публично, във формат на пресконференция, след всичко, което ти е казал и споделил в театъра?

Започва и срещата в „Цената на успеха”. Виждам напрежението и напрегнатостта му. Виждам сините очи, леко уморени, как се хващат в моите. Този човек не просто отговаря на въпроси. Той дълбае в себе си всеки път. Откъртва ги. Пуска и по някоя смешка, но не защото иска да е смешно – така му се получава. Минава час, а сякаш са минали 3. Това е разликата между приказването и говоренето. Мариус.

Следя мисълта му, слушам го, питам го. Понякога – доста тихичко, както справедливо ми направиха забележка след това колегите. Той разказва за героя си в „Юбилей” – че е актьор, чийто живот е станал театъра. Друг не може да бъде. Аз го питам – „А ти? Кое поставяш първо – човек или актьор?”

„Ами актьор ще кажа. Артист, по-точно. За човек ми трябва още много работа.”

Мълчание. После тръгват аплодисментите...

Срещата свърши и аз стоя в хотелската си стая, монтирам предаване и се вълнувам. Не зная дали срещата стана хубава, само зная, че на мен ми беше много хубаво.

Звъни ми телефона и Криси Ескенази от Аполония ме пита – да ти дам ли телефона, Мариус иска да ти каже нещо. След още 5 минути телефона звъни:

"Мариус е. Здравей."

"Ива е, здравей. Благодаря ти, че ме направи толкова щастлива. Ако знаеш колко се притеснявах преди това..."

"Аз колко се притеснявах. Трудно се съгласявам на това. Чудех се дали си струва. Мисля, че се получи смислен, дълбок разговор, добави той. Благодаря ти за партньорството."

Тука вече сърцето ми лети, лети

Аз – „Благодаря ти, че те гушнах. Това ми беше мечта.”

PS. Мариус прави един специфичен жест в края на своите спектакли – сякаш гушка публиката един по един. Всеки лично. Все съм мечтаела и аз да отида да го гушна и по своя си вътрешен начин го правех. Сега, след срещата, имах тази възможност.

Аз съм един щастлив човек. Мариус ми се обади по телефона, а аз го гушнах. И двамата бяхме притеснени.

И слава богу, че го има това притеснение.