Депресийка, а? Може би някое дразнителче или просто сами сме спрели да си доставяме щастие.

Замисляли ли сте се колко често човек е поел по един път в живота си и си мисли, че е щастлив. Прави неща, които ужким го удовлетворяват, но винаги нещо в него нашепва с тихо гласче „щастлив ли си наистина, човеко?”.

Забравили сме сякаш да си задаваме въпросите: „Къде наистина искам да бъда?”, „С кого искам да бъда и защо?”, „Това, което правя, правилното нещо ли е за мен?”, „Щастлив ли съм наистина, или така и мисля?”...

Колко често ни се случва да станем сутрин и след рутинните действия в банята, да си облечем някакви си дрехи, пооправяме прическата си по навик, обуваме се, хващаме чаша кафе в ръка и се отправяме към ежедневните задачки... Сивота! Следваме една пътека, по инерция и се чудим аз ли избрах това, животът ли ме направи такъв, или без да се усетя някой друг реши вместо мен.

Чувстваме главата си натежала, погледа уморен и с нескрита тъга. Не се радваме на слънцето, не ни носи удоволствие работата, не изпитваме нужда от човешкия контакт на по чаша кафе, а желаем да бъдем на самотен остров, където всичко е диво и е като бялото платно за художника.

Може би ние сме се превърнали в самотен остров... Търсим нещото, което да ни стимулира сутрин да се събудим и да прекараме деня в усмивки, докато с радост действаме по задачки. Мислим... мислим... мислим... и нищо накрая! Не смеем обаче да се оплачем, не смеем да зарежем всичко, поради страх от неизвестното.

Може би в това ни състояние е по-добре да се превърнем в депресиран интроверт и да се затворим във вътрешния си свят, докато сами не си кажем „СТИГА!”. Не подхванем да се заминаваме, с това което наистина ще ни кара да сме щастливи със себе си, вместо да доставяме удоволствие на общо приетото от общество.

И какво, ако решиш да зарежеш всичко? И какво, ако си поставиш нови цели и тръгнеш да ги гониш, пък било то и без ничия подкрепа? И какво, ако се преместиш от единия край на държавата в другия? Коя сила на земята би била в състояние да спре целеустремения човек, тръгнал да гони щастието? До кога агонията от задоволяването на нечий чужд каприз? До кога някой ще живее чрез нас?

Благородно завиждам на номадите, на които целият свят им е дом и където и да отидат имат нужда само един от друг.

Скъпите дрехи, лъскавите коли и луксозните жилища, не са чак толкова трудно достижими, по-трудно е да създадеш уют в малкото апартментче и да намериш, не човекът без когото не можеш да живееш, а онзи, с когото искаш да живееш!  Забравихме да обичаме, ей! За това и се получи – депресийка, а? То пък и в това няма нищо лошо. Затвори се в себе си, плачи си, нещаствай си и някъде там между сълзите, одеялото и пижамата сам ще намериш отговорите на всички въпроси, които те мъчат.

Сам ще решиш чии съвети да приемеш и послушаш, кого да изкараш от живота си и кого да оставиш в него. Не се срамувай от мечтите си, било те и най-елементарните. Изживей ги! Пропилей си част от времето, пък било то и за нещо безсмислено в очите на хората, стига това да те прави щастлив.

Кажи на хората, че са те наранили, кажи им, че ги мразиш дори! Не забравяй, обаче да им кажеш и колко ги обичаш. Прости им, че са такива, каквито са, преди да станеш като тях и бъди щастлив със себе си и своите глупави надежди и мечти! Дишай!

Автор: Донка Стайкова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".