Колко забавни могат да бъдат срещите с животни

Колко забавни могат да бъдат срещите с животни
Снимка: netinfo

В последния ден на миналия месец на българския книжен пазар излезе поредния роман на  уважавания британски писател, естествоизпитател и природозащитник Джералд Даръл – "Срещи с животни".

"Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна." 

Така започва "Срещи с животни" (в превод на Венцислав К. Венков), която излиза за пръв път на български език. Книгата ще очарова читателя, защото авторът остава верен на своята мисия и на искрящото си чувство за комизъм.

Заедно с Даръл ще примирате от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и ще научите любопитни факти за... лигавия плужек.

Писателят отново разказва за приключенията си по време на пътуванията по света и за особеностите на средностатистическия тропически лес, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой, неподражаем начин.

За автора:
Джералд Даръл (1925-1995) е популярен писател и естествоизпитател, роден в Индия, известен като основател на Джърсейския тръст за защита на дивите животни (впоследствие наречен на негово име) и на Джърсейската зоологическа градина.

След първата си експедиция в Африка през 1947 г. той посещава Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар, участва и в телевизионни предавания, в които споделя преживяванията си в Австралия и Нова Зеландия.

До 1995 г. Даръл създава общо двайсетина книги, постигнали невероятен успех заради интересната тематика и свежото чувство за хумор. През последните години "Колибри" издаде и „Птици, зверове и роднини“ и „Излетът и други подобни дандании“. За заслугите си към естествените науки писателят е носител на Ордена на Британската империя. 

Откъс от книгата

Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.

– Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.

– Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.

– Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава.

Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.

Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат.

От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето.

Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.

Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.

Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш.

Хороскоп за деня

Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти