Най-добрият целител и помощник живее в самите нас

17.05.2022 14:30

„За да промените хората, първо трябва да ги обичате. Влиянието върху тях е пропорционално на любовта към тях.“

— Йохан Песталоци

Доброто и злото са важни ориентири, но е добре да помним, че човешката ни представа за тях е силно субективна, обвързана с ограничените ни познания и най-вече с личните ни пристрастия.

Това не означава, разбира се, да стоим хладни и безучастни. Ние, хората, сме ценни проводници на светлината, неотменна част от божествения план. Начинът, по който се чувстваме, нашите мисли и постъпки повлияват - благоприятно или не, не само нас и непосредственото ни обкръжение.

Но е здравословно - и за нас, и за околните, да осъзнаваме своята човешка ограниченост, да не залитаме в крайности и да не считаме собственото си мнение, колкото и ерудирани да сме, за единствено правилната и възможна гледна точка.

Защото тук, в земната ни двуполюсна реалност, верните гледни точки са поне две.

Здравословно е и да не се опитваме да налагаме, открито или манипулативно, своите разбирания на другите, които и да бъдат те. Намесата в чуждия житейски сценарий без уважение към различния път, посока и задача, дори и с добри намерения, изкривява естествеността и затруднява усещането и следването на вътрешния компас - и на нас, и на тези, на които искаме да повлияем.

Говорим си за...

Болестите и житейските кризи са смислени преживявания. Те отнемат поне част от енергията ни и ни предпазват да продължим да мислим, чувстваме и действаме по старому, когато с това вредим на себе си и другите. Те открадват или по-точно пренасочват силата ни, за да променим посоката, начина, средствата, мотивацията си…

Затова в процеса на хармонизиране е важно дразнителят (дискомфортът) да не бъде отстранен прекалено бързо, на всяка цена и без вникване в същността, без да бъде разбрана първопричината. (Каквото и да ни е внушавано, целта никога, ама никога не оправдава средствата.)

В противен случай последствията могат да бъдат (и обикновено са) неколкократно по-неприятни, трайни и усилващи се - дотогава, докато не чуем зова на душата за промяна. Можем да излъжем себе си, ама само донякъде. След това се включват защитни механизми, които отвън могат да изглеждат като грешка, зла орис, наказание - но в същността си, отвътре, са зов и път за спасение и изцеление.

Всъщност ние можем да помогнем само на онзи, който иска да се промени. В противен случай, ако упорстваме “да помагаме” (водени нерядко от егоистични подбуди, скрити зад алтруистична опаковка), ощетяваме и него, и себе си.

Когато си мислим и говорим, че “няма ненаказано добро”, “наказанието” всъщност е последствие от ненужна, ненавременна намеса в чужди дела, па макар и замислена с най-добри намерения.

Всеки човек е целител. Някой горчив, друг кисел, трети сладък, четвърти сладникав… Вселената е смислено място, в което всички срещи и преживявания лекуват. Но най-лечебни са действията на онези от нас, които помнят, че у всекиго има светлинка, полагат усилия да я открият, колкото и да е скрита, и й помагат да порасне. По нейния си неповторим начин.

А най-добрият целител и помощник живее в самите нас. Затова е важно е да не очакваме друг да се тревожи и да се грижи за нас повече от нас. Това е илюзия, която отваря вратата на съзнателни и несъзнателни вмешателства, на страх, насилие и разболяване. Нашето здраве и добруване като зрели хора е наша първостепенна отговорност. Начинът, по който решаваме да се грижим за себе си, също. А и самите ние, ако се тревожим за другите повече, отколкото за себе си, или загърбваме своите собствени задачи, или искаме да управляваме другите. Или и двете.

А ако искаме наистина да бъдем полезни някому, то нека бъдем водени от обичта си към него, от уважението и зачитането на неговата уникалност и право на избор, а не от желанието си да го поправим - по себе си.

Защото ние и себе си не можем да поправим. Само можем търпеливо да събираме сили, за да разцъфнем - отвъд страховете си и отвъд днешната си представа за добро и зло. В името на светлината.

Още от автора: