Свети Валентин. Дойде и отмина.

Заведенията се напълниха. Сергиите продадоха по някое надуваемо сърце или плюшена играчка. Магазините за цветя поне за ден вдигнаха цените и оборота си. Някои дочакаха обяснение в любов, други направо получиха предложение за брак.

Сигурно същите тези хора смирено ще чакат поредната знакова дата, за да направят следващата крачка. 12.12.2012. Новата година. Или новия си късмет.

Едни запомниха празника, други се опитаха да забравят това, че нямаше с кого да го споделят. Едни се отрязаха, други се зарязаха.

Представата ми за този ден е свързана с момчетата и момичетата с червена роза в ръката, пълните заведения, в които са влезли, за да си докажат колко се обичат. Веднъж в годината. Католици, източноправославни или мюсюлмани, забравили в какво вярват, хората харесват да имат повод, за да направят нещо.

А то - нещото, е вътре в нас.

Също като вярата, то няма нужда да излиза на разходка един път в годината (пардон, два пъти - и на 8 март), нито пък да яде бонбони със сърцевидна форма и лош вкус. Любовта не чука веднъж за всичките 365 дни на вратата ви с набързо скалъпен букет.

Тя не изпраща стандартни фрази в есемес в деня на отсъстващия от нашия календар светец. Нито пък може да се опише в една банална интернет картичка. Тя няма нужда от дата, резервация или етикет.

Тя иска да танцува всеки ден. Иска да запечата в рамка не красивия празник, а любимият човек.

Любовта е твоите две очи, които да казват "обичам те". Всеки ден. И още две, в които се оглеждаш и чувстваш, че точно в тях си единствена, най-красивата и желана жена на света.