Всеки ден за мен е борба - с мен, с нещата, които ми поднасят животът и ежедневието, с хората, с близките. Всяка една от тези битки аз водя по различен начин и затова наричам себе си воин.
Преди 20-тата си година наблюдавах битките отстрани. След 20 - влизах във всяка битка, без много да му мисля. И днес, след 30 - избирам битките си. Може ли да се каже, че пораснах, че съзрях и помъдрявам?
Не знам!
Както казват будистите, ако не си получил тези рани, то нямаше да получиш тази дарба и нямаше да станеш такъв човек.
С годините аз все повече харесвам и външността си, и личностното си развитие, и отношението си към живота.
Има още неща, които искам да постигна и в личостен, и в житейски план.
По мои наблюдения хората около мен с напредването на възрастта стават по-цинични, по-пасивни, по-арогантни, по-мнителни. В общи линии спират своето развитие.
А аз усещам в себе си все повече сила и жажда за живот и то в един по-осъзнат, изчистен от фалш и нагаждачество живот. Живот, който е изпълнен само с положителни идеи, отношение, позиция.
Не знам аз ли съм сбъркана или кръгът ми от познати е неподходящ.
Моят живот върви под надслов: "Аз ли съм лош човек или просто попадам на неподходящото място, сред неподходящите хора".
И тук хейтърите ще си помислят, че очерням другите, за да изпъкна аз. На тях ще кажа, че ако не моат да четат между радовете и да извличат послание е по-добре да не четат.
Много пъти съм била обинявана, че се оправдавам за това или онова, че си търся извинение, за да не направя нещо - в повечето случаи в житейски план, но не е така.
Според автора на хюмън дизайн - аз съм социален рибар - хвърлям въдицата и чакам нещо да се закачи. Е, моята въдица все още е празна. Това ме натъжава, но не ме обезсърчава.
Преди да започна да общувам толкова често в интернет си мислех, че съм единствената (не уникална, а сама), но сега знам, че има много като мен. Момичета, които мислят, искат да се развиват, и виждат красотата в живота. Единствената ми тъга, е че аз не съм част от такъв кръг хора.
И днес аз си пожелавам да стана част от един философско-идеологически женски клуб, в който да пеем като нимфи, да танцуваме като самодиви, да дискутираме като Сафо, и да живеем като за последно!
Най-големият подарък за мен е, че съм независима, че мога да правя каквото и когато си искам, да се обличам както на мен ми харесва, да изразявам гласно мислите си, да съм себе си. Биха ме зарадвали и материални неща, но не биха ме вдъхновили. А както писа Лилана: "след 30 усмивката се държи на въображението и ентусиазма, а те ни карат да вярваме, че сме способни на всичко".
Бъдете горди да наричате себе си с името ЖЕНА!
Автор: Мирослава Ганчева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Добави ни в предпочитани източници в Google
