Пред камерата на Edna.bg застава един от най-обичаните артисти у нас – актьорът и илюзионист Ненчо Илчев. С усмивка той разкрива тайните в света на изкуството, говори за семейството, големите мечти и изненадите, които предстоят.

- Ненчо, стартира голямото лятно турне на комедийното шоу „Голям праз“, с какво ще сюрпризирате публиката?

- Нещо много забавно, поредната глътка въздух в тези трудни времена... Турне, споделено с приятели, две поколения артисти – ние, които сме по-възрастните, и по-малките – току що изгрелите артисти, обичани и доказали се в интернет пространството. С тези млади хора, които са изключително позитивни, ще се забавляваме заедно. Много ми е приятно, че една хубава компания се е събрала и ще изиграе около двадесет представления в различни градове.

- Млади и стари – лесно ли се сработвате?

- Разбира се, с шеги и закачки, ако това го няма – всичко е безсмислено. Лесно е, защото с много от актьорите играем от години, свикнали сме. Екипната работа ни е държала, между нас няма его. Сега се появиха тези млади хора, които наистина са усмихнати, те подхождат с изключително уважение и искане да се докоснат до някои от нас, от които могат да се учат.

- Променя ли се хуморът, този от минало и настояще?

- Променя се и то много бързо през годините. Ако един човек погледне на какво се е смял преди, на някои филм, например, през 80-те... Сега е различно.

Всяко време има своя хумор. Това, което е разсмивало хората през 2008 година, когато пълнихме зали с „Комиците“, може и да не действа сега.

Всички тези особености са интересни...

- Какво е настроението на сцена, има ли неща, които остават скрити – като закъснение, объркан текст...

- Да, дори съвсем наскоро имахме една случка... Имах представление с Любо Нейков и Иван Радоев, бяхме в Ямбол. Токът просто спря (смее се). Това са рисковете на живото предаване, но в действителност това е нещото, което поддържа спектакъла жив. Започнахме да говорим в тъмното, за да не изгубим енергията. Светехме с телефоните си. Закъсненията не са хубаво нещо. В тази професия дисциплината е много важно нещо, това е колективна работа и никой не може да си позволява да губи времето на другия. Никога не съм обичал това, аз винаги съм се опитвал да бъда точен. Никой не може да си казва: “Аз съм по-голям, ще ме чакате.“ Трябва да има взаимно уважение.

Снимка: NOVA

- През май посрещна личния си празник – 54 години. Как традиционно отбелязваш рождения си ден?

- На работа (смее се). Бях във Варна и успях да почерпя близките си три дни по-късно. Но това не ме притеснява, аз не обичам шумните събития. Аз съм по-тих в живота, харесва ми това и се чувствам уютно. Давам енергията си на сцена, а иначе обичам тишината.

- А ако върнем лентата назад, помниш ли времето в „Спартакус“?

- Друго време беше... Тогава нямаше интернет, нямаше телефоните, които обземат цялото време на младите. Свършвах представление и отивах в кръчмата, тогава се и пиеше повече, пушеше се...

Живеехме бохемски. Спомням си времето с колегите – Дони, Иван Ласкин, Бог да го прости, Иван Радоев, Катето Евро, Тончо и Камен... Обикаляхме София денонощно.

А сега не бих стъпил в дискотека. Затова казвам на сина ми да греби с шепи от живота днес, тук и сега.

- Момчил, върли ви ли по твоите стъпки?

- Да, колкото и да не ми се иска, защото тази професия има своите много големи трудности. Исках да го предпазя, сега съм изцяло зад него. Винаги ще го подкрепя и ще му дам съвет, но той трябва да извърви пътя си сам.

- Какъв родител си – критичен или такъв, който дава криле на мечтите?

- Подкрепям, но и бързо паля. Кибритлия съм... Затова не мога да бъда преподавател, аз нямам търпение. Когато видя, че нещо не е хубаво искам да се промени веднага. А не може, трябва да притежаваш подход.

- Момчил как се справя с това?

- Той ми е свикнал. Момчил е едно изключително добро същество, което едновременно ме радва и притеснява, защото с този благ характер ще му е трудно в професията. Там трябва по-серт човек, който може да се бори с ударите. Той ще се извисява и принизява. А трябва да знаеш да излезеш от дупката, когато се озовеш в нея. Това го казваше и Стефан Данаилов – талант, късмет и характер... Защото дори да имаш първите две, нямаш ли характер – няма да стане.

- Имало ли е моменти, в които самият ти си падал духом?

- Да, но аз имам силата да се отстоявам. При мен е по-скоро фактът, че съдбата винаги ме е защитавала, че Господ никога не ме е докарвал до съвсем крайни състояния. Нямал съм ужасен спад, откакто се занимавам с тази професия винаги съм бил горе или по средата.

- Фокусите и светът на магията ли са дозата щастие?

- Това е моята сбъдната мечта, която никога не съм приемал като професия. Исках го от дете, беше неистова детска мечта. Бях едно момче от дълбоката провинция, която ужасно много искаше да учи това, не беше лесно. Момчетата в София бяха на една крачка от НДК... Времената бяха трудни, но аз сбъднах мечтата си и сега не мога да си позволя да кажа, че е трудно. Не трябва никой да знае каква е цената на това.

Снимка:

- Ненчо, ти си човекът, който стои зад първата българска книга посветена на илюзиите. Все още ли провокира интерес?

- Когато правя фокуси, винаги се продава. Преиздавам за пети път, всичко се изчерпи. Като литература няма подобни книги... Първо, преди 15 години, за първото представление „Магията на Ненчо“ направихме едно издание, а „Забранената книга за фокуси“ дойде след това. През изминалата година издадохме книга за Мистър Сенко, биография, по която се работи две години. Всички вложиха много труд, за да разкажат историята на легендата в тази сфера. И филм направихме, казва се „Семката“ по романа на Михаил Вешим. Лентата е между игрална и документална, има много архивни кадри, включва се акад. Александър Балкански и снахата на Мистър Сенко. Това е било агентурното му име. Много съм горд, защото се разказва за досието му. Всъщност то е от 3 папки, които се пазят до ден днешен. През 1944-та година той е с две коли, жена италианка и красива къща в София. Бил е абсолютна мишена, за да бъде унищожен. Не го закачат, до 50-те години, в които бива следен.

Бил е вербуван да е Агент на ДС, а той отказва. Продължава да работи и става любимец на Тодор Живков, след което и на всички българи.

- Реализираш една от големите си мечти – Музей на илюзорното изкуство, сега предстои нещо голямо...

- Направихме музей, който се построи в сградата на стар плетачен цех. Днес, има гид и на всеки кръгъл час се провежда лекция, интересът е огромен. Момчиловци живна. Никой не ме пита – Ненчо как си, всички се интересуват от музея. От януари се строи една много голяма сграда, ще бъде на три етажа и в нея ще бъде разположен целия събран до момента реквизит. На същото място е. Ще бъде интерактивно, на световно ниво. Това е моето желание. До една година сградата ще е построена, след това ще имаме работа с дизайнери, вероятно още толкова. Ще има сцена, представления по програма и гости. Ще има много екрани и любопитни видеа.

- Вярваш ли в клишето, че зад всеки успял мъж стои една силна жена?

- Тя беше невръстно млада, когато се запознахме. Тя на 19, а аз на 26 години. На 16 май тази години отпразнувахме 26 години заедно. Ние сме съмишленици, приятно ни е заедно. През годините никога не ме е ревнувала, никога не се е разсърдила, че давам всичките си пари за някакви предмети... Тя е балансьор и страхотна майка. Физически Момчил прилича на нея.

- Кои са най-важните уроци, които си искал да предадеш на Момчил?

- Показвал съм добрия пример, виждал го е от баба си и дядо си. Той е изключително добро дете, не съм видял грам проблеми, дори през пубертета. Той никога и по никакъв повод не се промени. Най-важното е да усеща, че има подкрепа и обич. Сега е по цял ден в НАТФИЗ, но знам защо е така, и аз бях...

- Успявате ли да си починете, идва лято...

- Намираме време, ходя в Момчиловци през август, тогава не правя представления. Започнах да си давам въздух. В едни години батериите бързо падат. Нашата професия изисква енергия. Неслучайно артистите стават ревливи... Просто нервите им отиват. Виждам го по себе си.

- Споменаваме хора, които оставиха траен отпечатък, но днес ги няма. Смяташ ли, че днешните артисти могат да изгреят по този начин?

- Не и не са виновни младите, времето е такова. Няма Майкъл Джексън, няма Елтън Джон... Нито има „Кръстникът“...

Едно време чакахме с месеци да пуснат филм, а сега човек гледа три премиери, докато пие кафето си. Всеки е всичко и то в световен мащаб.

- За финал - как си представяш старините, ще се пусне ли сцената?

- Надявам се. Аз не съм онези, които искат да умрат на сцената. Не, човек трябва да си тръгне от нея достойно. Няма да изляза с памперс, видял съм падения, които не са били хубави. Искам да ме запомнят свеж, а не като загубил мозъка си. Пак се връщам на Мистър Сенко, в деня на 60-тата си годишнината си има представление. Излиза на сцената и изненадващо им казва, че е до тук. Дава всичко на сина си и решава са остарее с достойнство. Човек трябва да знае кога да спре.

Прочети още:

• Любо Нейков тръгва на турне с „Голям праз", играе с Шкумбата
• Ненчо Илчев: Аз имах една много дръзка мечта
• Дъщерята на Маравиля с първи „Икар“. Народният театър с пет статуетки