Има болки, които не могат да бъдат „прескочени“. Загубата – на любим човек, на любов, на дом или на посока – винаги изисква нещо от нас: време, търпение и смелост да останем в тъгата си. В новия епизод на NOVA Lab Баланс психотерапевтът Мадлен Алгафари говори именно за това – защо е толкова важно да позволим на скръбта да съществува и как всъщност минаваме през нея.
Скръбта има свои етапи
В терапевтичната практика се говори за няколко основни етапа на траура. Те не са математическа формула и не се случват еднакво при всички хора, но дават ориентир за това какво преживява психиката.
Първата реакция често е отрицанието.
„Не, това не може да е вярно. Не, това не се случва на мен.“
Това е защитен механизъм – психиката сякаш поставя филтър, за да не ни залее болката наведнъж. В този етап човек може да има усещането, че ще чуе гласа на починалия, че той всеки момент ще се появи. Понякога хората дори не могат да плачат – тялото е в състояние на замръзване, своеобразна емоционална упойка.
След отрицанието често идва гневът.
Той може да бъде насочен към живота, към съдбата, към Бог, към самия починал човек или към самите нас. В тези моменти раздразнението е силно, а чувството за несправедливост – почти физическо.
Според Алгафари този гняв има нужда да бъде „вентилиран“. Физическата активност – дори неща като чистене, миене на прозорци или спорт – може да помогне да се освободи натрупаното напрежение.
Следващият възможен етап е пазаренето.
Тук се появяват мисли като:
„Ако бях направил нещо различно…“ „Можеше ли да го предотвратя?“
Това е опит на психиката да си върне усещането за контрол. Но истината е, че раждането и смъртта са тайни, които не са изцяло в човешка власт.
Когато болката се превърне в тъга
След бурята на гнева и вината често идва депресивният етап – моментът, в който осъзнаваме колко сами се чувстваме.
Именно тук е важно да си позволим да скърбим. Да плачем. Да потърсим прегръдка. Да бъдем сред хора или в природата.
Причината не е само емоционална – тя е и биохимична.
„Дори на чисто биохимично ниво, когато си позволим да плачем, сълзите са форма на детоксикация. Те съдържат вещества, които успокояват и пречистват“, обяснява Алгафари.
Когато плачем, нивата на кортизол – хормона на стреса – намаляват. В същото време се повишават серотонинът, допаминът и окситоцинът – химията на спокойствието, удоволствието и любовта.
С други думи – тялото ни буквално се лекува, когато позволим на емоцията да излезе.
Приемането не означава да не боли
Последният етап е приемането. Това не е моментът, в който болката изчезва. Приемането не означава „стискам зъби и продължавам“. То означава вътрешен мир с факта, че нещо е част от живота – дори когато не ни харесва.
Според психотерапевта едно от най-дефицитните качества в съвременния свят е именно смирението.
Живеем в култура, която ни убеждава, че трябва да контролираме всичко – успеха, отношенията, дори съдбата. А когато нещо се случи извън този контрол, се появява огромна тревожност.
„Диагнозата на планетата днес е тревожност, защото липсва смирение“, казва Алгафари.
Смирението не е слабост. То е осъзнаването, че сме част от по-голяма система и че не всичко зависи от нас.
Детето вътре в нас
В разговора се появява и още една важна тема – вътрешното дете.
Всеки човек носи в себе си всички свои възрасти. Дори когато сме на 40, 50 или 60 години, в нас живеят и нашето 5-годишно, и нашето 18-годишно аз.
Когато преживеем загуба, това вътрешно дете често излиза на повърхността – уплашено, самотно, търсещо утеха.
И точно затова е важно да не бъдем жестоки към себе си в такива моменти. Да си позволим слабост. Да поискаме помощ. Да се облегнем на нечие рамо.
„Какво ще кажат хората“
На Балканите има още един силен културен механизъм – страхът от чуждото мнение.
„Какво ще кажат хората?“ Понякога това звучи почти като първата Божия заповед.
Но според Алгафари всеки човек има избор. „Кучетата ще си лаят – въпросът е дали керванът ти ще продължи.“
С други думи – винаги ще има критика, осъждане и неразбиране. Важното е дали ще позволим това да ни спре.
Да останем в тъгата си
Може би най-важното послание е простичко: Да минем през болката е важно. Да постоим в тъгата си е важно.
Защото ако не го направим, емоцията не изчезва – тя просто се превръща в нещо друго: тревожност, безсъние, телесни симптоми.
Скръбта не е слабост. Тя е част от човешкия път.
И понякога най-здравословното нещо, което можем да направим, е просто да си позволим да плачем.
Добави ни в предпочитани източници в Google
