„Достойнството може да е бреме, но без него сме загубени“ – сценаристката на „Мисия Лондон“ за дебютния си роман „Шестият пръст“

Шестият пръст Деляна Манева
Снимка: Личен архив/Ciela

Деница Димитрова

Едно 16-годишно момче може да се отправи към светлото си бъдеще в Германия, но не и преди да се върне в родната България. Тук той пристига, за да се раздели със своя „шести пръст“ – биологичния си баща, когото почти не помни. Любен трябва да се откаже от родителски права, за да може Павел да бъде осиновен от втория си баща Хайнрих и продължи напред.

Това, което изглежда като кратка и безболезнена задача, обаче се превръща в емоционално пътуване към корените и себе си, което променя завинаги главния герой.

„Шестият пръст“ е написан директно, достоверно и откровено, и макар да се чете леко, в романа се преплитат сериозните теми за произхода и семейството, болката и прошката, любовта и достойнството. Горчилката от родната действителност е разредена с достатъчно количество хумор, което не отнема от зрелостта на историята, но и със сигурност ще се хареса на по-младите читатели.

За драматурга, режисьор и дългогодишен преподавател Деляна Манева, която е и съсценарист на хитовия филм „Мисия Лондон“, това е ярък дебютен роман. Пред Edna.bg тя разказва за отношението към корените, умението да се надсмиваш над кризите и комплексите, от които трябва да се освободим.

С „Шестият пръст“ правите дебюта си в художествената литература. Какво Ви подтикна да превърнете историята в роман, а не пиеса или филмов сценарий например?

За мен ядрото на историята се случва във вътрешния свят на героя. Не толкова в обективната реалност, а в отношението към нея. В киното и в театъра героят се материализира чрез поведението си. Може да има коментар, но само в определени моменти. Литературата дава възможност да проследиш движението на мисълта, да видиш реалността от различни гледни точки.

Шестият пръст Деляна Манева
Снимка: Личен архив

Шестият пръст в книгата е метафора на излишно бреме, но все пак част от теб, която може и да ти липсва, ако се разделиш с нея. Встрани от частните случаи, какво според Вас българите масово смятаме за „шести пръст“ и носим с неудобство?

Наистина това е метафора, върху която могат да се проектират различни неща. Но ако погледнем нещата тук и сега, за съжаление, излишно бреме и неудобство може да бъде чуството ни за собствено достойнство. И ако се разделим с него, определено ще ни липсва. Трябва да се борим за това всеки ден – може да е бреме, но без него сме загубени.

Според един от героите: „Корените трябва да се уважават дори когато са кофти и от тях няма никаква полза“. Какво ни носят тогава, за да се отнасяме към тях с уважение, или по-скоро е въпрос на смирение, което ни кара да се чувстваме по-добре в кожата си?

Корените са миналото и паметта. Не може да ги забравим, защото това значи да изтрием част от нас самите. Когато ги уважаваме, ние ги приемаме и разбираме, без да изпадаме в крайности – да ги хулим или боготворим. И понякога може да извлечем поука от грешките на миналото. А не всеки път да започваме от нула.

Откъсването от корените е сред основните теми в романа и при героите забелязваме едно общо явление – дори Павел да се е отчуждил от роднините си в България, те се гордеят с него, макар да нямат принос в успехите му. На какво се дължи според Вас това мислене, което може да се наблюдава и по отношение на някои световноизвестни българи?

Много нации се гордеят с пробивите на своите сънародници и това е нормално. Мисля че повечето от нас стискаме палци за Мария Бакалова, макар да знаем - успехът си е лично неин. Но моето детство е преминало в периода на Желязната завеса, когато самият факт, че си се измъкнал „на Запад“, беше повод за гордост. А ако се върнеш – лошо, сякаш си се провалил.

Този комплекс  все още тлее някъде в колективната памет и това съм се опитала да предам в романа си. Но днес може да си купиш билет и да отидеш на кастинг за холивудска продукция, пък даже и да спечелиш ролята, ако имаш куража и таланта за това. Можеш да „разцъкаш“ по света, да учиш, да „търсиш себе си“ и да се върнеш, ако решиш, че тук се чувстваш добре.  

Шестият пръст Деляна Манева
Снимка: Личен архив

В книгата има тъжни, но и трагикомични моменти заради колоритните герои и сблъсъка на култури. Те лесно ни навеждат на мисълта, че в известна степен дължим оцеляването си на смеха и способността да поглеждаме над нещата – това ли е и Вашата идея зад тези eпизоди?

Разбира се. Аз обичам да наблюдавам хората. Ние сме нация, която умее да се шегува с кризите си. Гротеската – от смешна до страшна – ни е в кръвта. Това е богатство.

Какво послание най-много Ви се иска да остави „Шестият пръст“ у читателите си?

На първо място исках да изследвам дали мога да предам невербално послание – енергията и емоциите, които ме водеха, докато пишех тази книга. А по отношение на вербалното – искам да остави у читателите чувство на свобода. Да не се страхуват от комплексите, травмите и „шестите“ си пръсти. Това е тяхната уникалност. Да изгорят илюзиите си и да следват това, което истински ги вълнува. 

Имате ли намерение да пренесете „Шестият пръст“ на сцена или екран?  Докато пишехте книгата, представяхте ли си конкретни актьори, които биха били подходящи за ролите?

Наистина не съм мислила за това. Била съм от страната на човек, който адаптира литературно произведение – анализира, оголва нещата до кокъл, премахва, а понякога дописва някои ситуации. Все още не знам какво е да си от другата страна.

Шестият пръст Деляна Манева
Снимка: Ciela

Хороскоп за деня

Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти