И ето – сега съм на фестивала "Златна роза" във Варна. Когато вие четете, той вече ще е свършил. Аз пиша сега, докато той е към края си. Но този мой разказ ще излезе и вие ще го прочетете дни или дори седмица след като аз съм го написал.

Кой знае какво ще се е случило с мен в това време – между написването и прочитането?

Знаете ли кое е истинското щастие? Което ние никога не сме си и помисляли да оценим? Хм. Ще ви кажа: Най-голямото ни щастие е именно това, че не знаем какво ще стане с нас в следващите минути, часове и дни.

Ако знаехме, щяхме да полудеем и в неистови писъци да се запътим към дома на лудостта.

А може би и с това бихме свикнали?! Та нима човек не свиква с всичко?! С цялото това сладко издевателство, наречено живот?! Нима не свиква даже и с него?

Щастлив съм, братчета мои и невинни сестрици, с това, че сега пиша и въобще не знам какво ще се е случило с мен, когато вие прочитате това, което съм написал.

Странни отмествания във времето, нали така?

Ние само си мислим, че планираме нещо. И святата ни надеждица е, че планираното от нас даже може и да се случи. Ха. Смешни сме ние, хората.

Но вие планирайте, планирайте. Аз само ви гледам.

А тук на Фестивала Златна роза е хубаво. Ху-ба-во!

Ако някой каже, че и тук не е хубаво, ще извикам своите рицари – Гняв и Присмех и те ще напердашат тоя нагъл неблагодарник.

Всъщност – като се замисля, бих напердашил всеки един българин. Който е жив, който спи в легло, който се завива с одеяло, който има възможност да яде по три пъти на ден и даже може да си сипе допълнително в чинията, ако поиска. Бих го набил най-строго и насмешливо, ако го чуя да се оплаква! И докато го бия, ще му повтарям една думичка: Бангладеш.

Бангладеш е ислямска държава на делтата на река Ганг, с територия 144 хиляди квадратни километра (България е 111 хиляди) и в нея живеят около 150 милиона души. Сред комарите и изпаренията на блатата. Според социологически изследвания, бангладешците са едни от най-щастливите хора на света. За разлика от българите. Които са едни от най-нещастните. Което ще рече – от най-оплакващите се. Казвам ви: нещастен и оплакващ се е едно и също. Оплакваш ли се, ставаш нещастен.

Ще бия и ще повтарям: Бангладеш.

И така. Тук, на Розата във Варна, е хубаво. Но сигурно ще се намерят не един и двама, които да кажат, че дори и тук не е хубаво.

Българи. Какво да ни правиш.

О, не, стига с тия българи – стига съм ги обвинявал! Просто консуматорът от последните времена си е такъв: ти му давай, пък той ще ти се оплаква вечно и ще скимти до небесата! Така че, не само българите. Не само те.

О, фестивалът! И аз гледам филм след филм, впечатлявам се, въздишам, доскучава ми (все пак съм възрастно същество), прозявам се, отново се оживявам, завиждам за миг на най-добрите (та нали и аз участвам с филм), засрамвам се и ми става досадно от завистта ми, протягам се в мекото кресло, пак гледам филм, пак се вцепенявам от магията – където я има, после зяпам през някой прозорец и чакам следващия филм. Хората тук са кинематографични, брадати, очилати, необикновени, колоритни; жени с къси коси, мъже с дълги коси, артистични шалове, кръгли очила, кожени сака а’ла Бертолд Брехт и какво ли не. Да ви кажа – хубаво е.

Ако бях лош, щях да се присмивам и да казвам: Ох, на батко малките сноби – от село – та направо в интелигенцията.

Така бих се подсмихвал на тая артистична киноменажерия. Но аз гледам да не съм лош.

Снова и аз напред назад, кимам с глава, светски се разхождам като пооскубан паун, ходя сутрин на закуски в хотела, вечер – на коктейли в разни европейски бистра с ориенталска кухня, усмихвам се до скулите, но не и до ушите на полупознати популярни лица, говоря по телефона, поглеждам към морето, усмихвам се с лека досада на някоя чайка.

Фестивал, светско събитие. Няма разкъсващи страсти, няма болка, няма любов.

Светски досадно-елегантни обиколчици. Малко куха любезност, малко фалшиви усмивки. Фръц-пръц.

Но ви казвам – хубаво е. Ако се оплача от това, ако се присмея на това – казвам ви: Сам ще си разбия носа. И ще си повтарям: “Бангладеш”, докато го разбивам.

В Бангладеш често има и холера.

И гледам хубавия филм на Явор Веселинов “Прелюбодеяние” и се изненадвам приятно, защото разбирам, че той е правен без никакъв бюджет, действително – без никакъв. А е наистина фин и красив филм.

И гледам късометражния “Оловно сърце” на едно момиче, учило в Англия – Слава Дойчева и си казвам: Запомни го, това момиче е от особените, наистина талантливите (и го запомням); и гледам още и още филми и ту ми харесват, ту не чак толкова.

И все пак е хубаво.

Казвам си: Боже, мили Боже! Та какво искаме ние?! При нас няма война, при нас няма глад и епидемии. Няма революция, няма гражданска война.

Има фестивали, има книги и книжарници, има литературни четения, има елегантни дами, безгрижно размотаващи се по улиците, има сладки момичета, щъкащи по магазините, има детски градини и ресторанти, хубави кафенета и слънчеви плажове, по които даже и сега може да се видят мирни и спокойни хора.

Ако кажа, че съм недоволен, сам веднага ще си разбия носа.

Ако чуя и друг българин да казва, че е недоволен…

И както ми е добре, взимам и се обаждам на моя приятел Площи. Това е бездомникът, когото приютих преди година и сега си живее на първия етаж на къщата ми. В къщата на моите стари, героични родители. Обаждам му се. Защото аз съм на фестивал и вечерям с марково вино във фестивален ресторант. Площи вечеря сам в приземния етаж с кюфтенце и филийка хляб, сам, сам, сам. Пийва си спирт от аптеката, разреден с вода. От чешмата. Пред телевизорчето.

Искам да кажа, въпреки моята помощ, той е беден и самотен човек. Не е на улицата, но не е и на фестивал – нали така, по дяволите?! А аз съм на фестивал.

Така че – дълг, обаждам му се.

Дългът на тия, които са по-добре към тия, които са по-зле. Помните ли тоя дълг? Аха, помните – друг път!

И питам: Хей, Площи, хей, приятелю – как си, как си, Площи?

А той ми отговаря: Добре съм, Кайо. Хапнах кюфтенца. Имам си и пиене, взел съм си. Не ме мисли. Отивам сега на работа.

Площи чисти цеха за мебели на брат ми. Брат ми е среден капиталист. Аз ту се гордея с него, ту изпитвам неудобство от тоя факт – с капитализма. Не обичам експлоатацията по принцип.

Но Площи все пак има работа. И сега не скита по улиците, а сам си изкарва парите за хляба и кюфтенцата. А подслонът му е безплатен.

Помнете – Бангладеш!

И аз въздишам, нажалявам се, оглеждам светската пантомима около себе си, усмихвам се, въздишам пак. Ах, този живот. Дали да ме е срам, че сега аз съм на фестивал, а Площи отива да работи тежка и мръсна работа в шума и прахоляка?

Също ми се ще да разбия носа на този някой, който сега ще каже: Е, всекиму своето. Кой за каквото е учил!

Да, ще ми се да разбия носа на този многознайко.

“Всекиму своето“ е пишело на входа на Аушвиц. Мразя тия хора, които имат наглостта да използват тоя израз.

Хм, да. Реших. Няма да ме е срам от това, че аз съм на фестивал, а Площи – в цеха с метлата.

Защото аз ще продължа да му помагам – на него и на стотици като него, имащи нужда от помощ.

Дългът на имащия към нямащия.

Казвам “чао” на Площи и отново обръщам поглед към щъкащите светски фестивални хора. Вече ги гледам с друго око.

С друго. По-добро око.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.