Абитуриентските балове са в разгара си – чуват се възторжени възгласи, броене до дванайсет, вдигат се наздравици, родители купуват безбожно скъпи рокли за своите дъщери или пък маркови костюми за своите синове. Самите те навярно струват майка си и баща си, както се казва. Няма лошо – живее се един път, един път се изпращаме, един път ни е бала и за да сме вървежни не трябва да има ала бала, трябва да ни закарат с някоя лъскава кола, за да се покажем колко сме напред пред другите. Не с едни гърди, ами с един силикон, направо!
Преследва ме едно шесто чувство. Май ценностите необратимо са се размили. Вече самите млади хора се радват на различни неща – на нови устни и нови гърди. На нов айфон и айпад в свят без мечти. Мечти ли казах? Що за нахалство от моя страна? Какви ти мечти – двадесет и първи век е век на прагматизма, на парите, или ако не на парите, на многото пари.
Материално е станало самото ни мислене, самите ни разсъждения все водят към мола!
А там – пълно с вещи, които за кратко да ни хвърлят пясък в очите. Да ни заблудят, че сме щастливи.
Пачката решава всичко – колкото по-дебела е тя, толкова по далеч отиват желанията. От година на година става все по-лошо – Елин Пелин ни вълнува, само ако ще се падне на матура, ако ли не – какво ни интересува? Изобщо – за какво ни е да ги четем тия „Косачи” , за какво ни е да вникнем в същината на творбата, като най-важното е после да се уредим дотам, че да взимаме висока заплата. Съжалявам, че започнах да говоря в рими, така става като се ядосам отвътре и като съм безсилен да променя реалността около себе си.
Гледам абитуриентите днес. Аз – завършилият преди осем години. Гледам ги и ме обзема внезапната параноя, че вече съм стар за техните вълнения и двоумения на теста по българска граматика. Някак не ме касаят. От друга страна – и аз съм бил на тяхното място.
Едно не мога да отрека – ще ми се да знаят къде се поставят запетаите. Ще ми се да умеят да пишат грамотни изречения, дори и първото им работно място да е в Макдоналдс. Ще ми се да им пука за нещо. Освен за собствените им интереси.
Ще ми се, да. Ама аз си падам малко будала. Вярвам в ценности, които се оказват замрели. Въпреки това – бих ги предал на децата си. Нормалните човешки добродетели. За къде сме без тях? Ако ни вълнува само и единствено материята – докъде ще го докараме? На вас, говоря. На младите. Вземете да вдигнете поглед от телефоните. Кой ли ме чува обаче? Ехооо.
Бъдещото човечество, може би?
Надали.
Още от Росен Карамфилов:
- Играта на дългото събличане и краткото обличане в пробната на влюбването
- Животът не струва 5 стотинки, ако няма кой да те обича
- За да влезеш под чаршафите на една жена, първо трябва да влезеш в ума ѝ
