„Опитвам се да съм удобна. Но не в смисъла да се постеля, за да ме мачкат.“ Така започва разговорът на Мариян Станков - Мон Дьо с една от най-искрените и безкомпромисни актриси на българската сцена – Ана Пападопулу. Тя е жена, която признава, че често плаща висока емоционална цена за желанието си да бъде безконфликтна, но никога – за сметка на истината.

Снимка:

За нея „удобството“ не е слабост, а избор – да бъдеш услужлив, човечен, да знаеш, че отсрещният може да разчита на теб. Но и да имаш граница. Граница, отвъд която мълчанието вече не е добродетел.

Кога мълчанието е злато – и кога е предателство?

Тя признава, че често премълчава – не в професията, а в човешките отношения. Малките конфликти, дребните напрежения, забравените реплики на сцената.

„Всички имаме леки характеропатии“, казва с усмивка. И разказва за урока, който получава от Валентин Ганев – урок по човечност, колегиалност и смисъла на голямата картина.

Но когато става дума за „големи истини“, мълчание няма. Никога.

Примерността като риск

Тя се определя като „примерен човек“ – дума, която рядко използваме днес, без да я натоварим с ирония. При нея обаче примерността е риск. Да даваш повече, отколкото получаваш. Да си безконфликтен в свят, който често награждава агресията.

„В тази нужда да бъда безконфликтна аз страдам“, признава тя. И неслучайно чува от свой близък човек предупреждението: „Няма да се даваш“.

Снимка:

Семейството – котвата в бурята

Ако има нещо, което я е научило да не се огъва, това е семейството. Голямо, шумно, емоционално – „италианско“, както го нарича самата тя, с гръцки корени и постоянна връзка помежду им.

„Когато един от нас има проблем, всички заставаме зад него.“
Тази подкрепа се оказва спасителна и в най-тъмните ѝ години – когато като тийнейджър попада в лапите на анорексията.

Разговор с 15-годишното си аз

Днес тя казва, че няма физически и психически остатъци от болестта. Но пътят до там е бил тежък и невъзможен без майка ѝ.

„Тя обърна света, за да оздравея.“

Ако можеше да говори с 15-годишното си аз, би ѝ казала едно: да вярва повече на близките си. Макар и да знае, че на тази възраст хормоните често заглушават всеки глас на разума.

Народният театър и границата, която не може да бъде прекрачена

Когато разговорът стига до конфликта между артистите и държавата, тонът се променя. Тук няма премълчаване.

Тя е категорична: трупата на Народния театър не защитава личности, а институция.

„Ние сме защитници на Народния театър. И никой министър не може да си позволи да ни унижава, да потъпква закона и да спекулира с истината.“

Думата, която най-точно описва случилото се, според нея, е предателство. Предателство към културата, към хората в нея, към морала.

„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“, припомня тя думите на Георги Мамалев – диагноза, а не реплика.

„Глембаеви“, злото и навикът

Последната ѝ роля в „Глембаеви“ – пиеса за елита без морал – звучи плашещо актуално.

„Злото не е чудовище. То е навик.“

И ако заменим заглавието на пиесата с „ние“, няма да сбъркаме. Защото свинщината, както тя я нарича, е вечна – просто днес достига до нас по-бързо.

Снимка:

И все пак – надеждата

Въпреки всичко, тя продължава да вярва. В хората с морален компас. В онези, които гледат на държавата не като на инструмент за лично облагодетелстване, а като на кауза.

„Това е моят сън – за една чиста и спретната България, в която сме по-мили един към друг.“

Сън, от който тя отказва да се събуди. И може би точно затова думите ѝ тежат толкова много.

Прочети още:

• Фики е готов за Евровизия: „Ще покажа съвсем различна музика“ 
• „Блондинка под прикритие“: Албена Михова – отвъд перуката и смешките (ВИДЕО) 
• Астрологът Силва Дончева: 2026 е година на съвпадите, които отключват новата реалност (ВИДЕО) 
• „От мен винаги очакват да съм веселяк“: Константин без маска – за болката, славата, семейството и вярата (ВИДЕО)