Ива Екимова
„Какво прави детето?” е един от дежурните въпроси, които собственият ми родител задава, когато ме потърси по телефона.
„В стаята си – учи”. Това е първосигналният отговор. Истината е, че съвсем не съм сигурна дали прави точно това.
Тази година ѝ предстои тежък избор, който ще предопредели бъдещето ѝ за дълъг период от време напред. Тя е съвестна и упорита, преследва поставената цел и вярвам, че действително е посветила времето си на бъдещия успех. Ето защо вярвам, че не съм излъгала много, предполагайки, че прави именно това.
Въпреки увереността в заниманията на дъщеря ми, се опитвам да приближа стаята максимално тихо, за да проверя дали наистина учи. В секундата, в която отварям вратата, виждам как оставя телефона върху нощното шкафче с онзи гузен жест и поглед, от който веднага ми става ясно, че е прекарала последните поне 15 минути чатейки или говорейки с приятелите си от другата страна на дигиталното пространство.
Започва разправия, от която резултатът е минус един телефон и сърдит тийнейджър, на който за пореден път припомням ценностите, бъдещите творчески планове и очертавам една не розова картинка, в която безпросветните и необразованите чатъри живеят изключително труден, за сметка на това безинтересен живот.
Когато всичко притихва и мирът е възцарен, а заниманията по математика и литература възстановени, домашното написано и задълженията сложени в планови порядък, тя решава да излезе. Давам ѝ джобни и питам какво ще правят.
Отговорът, който получавам, разбира се, не ме удовлетворява, защото изобщо не съм сигурна, че ще правят тъкмо това, но се примирявам и решавам, че една разходка в парка, в крайна сметка е безобидно следобедно занимание.
Разказаното в разнородни компании на родители с деца на сходна тийнейджърска възраст никак не ми дава спокойствие по отношение на техните занимания извън дома, но решавам да се доверя на дъщеря си и на собствената си интуиция и да чакам търпеливо да се прибере, когато разходката или каквото там правят приключи.
Докато седя на прозореца със свито сърце и се въздържам да не започна да звъня по телефона на равни интервали, си давам сметка, че нямам никаква представа какво прави детето ми, когато е извън обсега ми на видимост.
Мисля си за съвместното каране на колело, ски ваканциите и плажните приключения, когато беше на 5, после на 6, след това на 7 и как всичко се промени, когато стана на 12.
Днес дори на кино не можем да отидем заедно, защото ни привличат не само различни филми, а и различни компании.
Отчаяните ми опити да я провокирам да прочете книгите на моето тийнейджърство катастрофират във въпроса ѝ: ”Знаеш коя е любимата ми авторка!?”
Честно казано знам, но някак, не искам да повярвам, че ще израсне, без да е прочела „Вино от глухарчета”, „Повелителят на мухите”, „Големите надежди”. Знам, че и до тях ще стигне в един определен момент.
Изглежда и с това трябва да се примиря. Стига ми тая награда да я обичам безусловно и да благодаря на Бог, че е толкова съвестна, отговорна и ученолюбива.
Засега!
Прочетете още от Колонката на Ива Екимова в Edna.bg:
Сексапил в особено големи размери
Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.
