Не мисля, че търсим любовта. Търсим целостта

Не мисля, че търсим любовта. Търсим целостта
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

В дните преди Нова година е неизбежно да не хвърлим поглед назад и да не произнесем репликата: "тази година ми беше...." еди-каква си. Какво обаче я прави добра или лоша?

Изживяването на любовта, или някое и друго изживяване на целостта? Защо сме толкова привързани към идеята, че в интимните връзки си търсим половинките, независимо от напъните както на класическата, така и на по-езотерично ориентитираната психология да ни отваря "очите", че по-ценно е първо да постигнеш собствената си цялост, а след това да създаваш партньорства?

И защо е трудно да си представим такъв утопичен модел, при който не би имало нужда тези най-важни за нас отношения да са така небалансирани и постоянно нуждаещи се от отглеждане, стратегии, изкуствено дишане и някакви нива на драматичност, не само по време на срещите и разлъките, но и в процеса на изграждането им?

Спомням си, преди няколко години се бях разочаровала от журналистиката и за да не намразя това, което най-много обичам, отидох да поработя в сфера, която е много далеч от мен. Дори известно време се радвах, че е прекрасно, когато затворя вратата на офиса в 6 вечерта, да затворя и всичко, с което съм се занимавала през деня.

То преставаше да съществува. В миг. Такова нещо при писането и журналистиката няма. С тях си живееш денонощно. Не са ти интересни дори хората, които не са потопени в същия информационен поток като теб и които така и не разбират защо продължаваш да мислиш и говориш за работа в 12 вечерта, вместо да си пиеш питието и да се забавлявате...

Признавам, това помогна и да се влюбя в човек, който не е с артистична професия. Бях отпуснала хватката на "средата", която създаваше илюзия за зона на комфорт.

Но от друга страна, точно тази любов ме върна с бърз обратен завой към писането и това, от което изпитвам удоволствие като работа нищо че приходната част никога не е много ясна. В първата ни следваканционна сутрин, когато казах, че трябва да стана рано, за да ходя на работа, той се учуди: "каква работа, нали си артист човек?". Да, бе, как можах да забравя?

Сутринта станах тихо, обадих се на някаква секретарка, на която казах, че съм много болна и се върнах в леглото. Месец по-късно напуснах работата, която не чувствах като своя и продължих да си изкарвам хляба както си знам и както се чувствам добре – макар и на свободна практика.

Вече няма медии, които търпят на щат журналисти, които им работят според собствения си денонощен режим, а са въвели някакво стандартно работно време, като за чиновници. Но както и да е.

Разказвам тази история, единствено защото около Нова година, когато си мислех какво е най-хубавото нещо, което ми се е случило, емоционалната ми памет поднесе образ и усещане за тази сутрин. Не заради мъжа и отношенията ни, които вече бяха преминали през своите кулминации и метаморфози, а заради избора, който направих тогава. Лично за себе си.

Тогава се запитах какъв беше дарът, който ми поднесе любовта? Не бяха взаимоотношенията. Беше нещо много по-ценно. Любовта само направи нужния мост, за да се свържа отново с някаква временно игнорирана част от целостта ми. Подобен разширен сценарий се случи и следващата година.

Докато онази връзка извървяваше своя път към превръщането ѝ в красиво и дълбоко приятелство, което безапелационно руши всички стандарти за понятието "връзка" и превръща двама души в същества, които винаги ще се обичат, независимо от превратностите в собствените им съдби, вече бях готова и за отношения с друг "артист човек" – отново за да си стъпя по-уверено на собствения път.

За да се вдъхновя от творческото естетизиране и осмисляне на самия живот. Едва тогава намерих сили и вътрешна мотивация да превърна четирите дебели папки с текстове и бележки в книгата "Агент на нищото".

Последваха години, в които приемането и свикването с тази частичка цялост започваше да става все по-самонедостатъчно. А интимните взаимоотношения макар и съвсем приятни и прилични, не ми създаваха нито причини за вдъхновение, нито правеха някакъв мост към целостта. От чисто емоционалните моменти се оттегчавам твърде бързо. Всичко познато, което до този момент обичах и ме караше да се усмихвам хитро или пък блажено, вече ми навяваше скука.

Нормално беше да се вслушам в копнежа си за цялост и да потърся пътека през по-трансцеденталните практики – различни медитации, курсове по акашови записи, установяване на връзка с Висшия Аз, активиране на светлинно тяло... такива неща. Научих се да канализирам, да "лекувам" (макар да предпочитам думата "балансиране на четирите тела – физическо, емоционално, ментално и духовно" – принципът е, че когато ти ги балансираш, който влезе в твоето "поле", ти автоматично го балансираш и него – основата на ентропията винаги е от любов към собствения ни баланс).

Признавам, имах толкова красиви изживявания на онова, което се нарича цялост, че класическото интимно общуване, което преди запълваше някакви шупли в изначално накърнената цялост на душата, от обикновена скука започна да се превръща в пълна досада. Никак не е чудно, че хората, които започват да се занимават с такива неща, стават дистанцирани към взаимоотношенията, на които досега са държали. Дори и за секса не им пука. Той е толкова "второчакрен"...

Въобще не преминава в горните октави, където сърцето се разтваря както трябва. Освен това ги кара да изпитват емоции като ревност, гняв, страх, несигурност, докато се учат да създават у себе си навик да изпитват безусловна любов. Настава голяма бъркотия. Повечето от тях са наясно, че идеята не е да се отдалечиш от живота и хората, за да можеш да ги обичаш. А да бъдеш сред тях и въпреки това да успяваш да бъдеш вдъхновен от живота. Не е толкова лесно.

Пък и този навик не се създава само с няколко демо версии. Дълго се чудех къде е разумният компромис, при положение, че не е окей, ако си се хванал на това хоро да правиш компромис.

Тогава се случи и един семинар, наречен Stargate. Това е една сложна геометрична конструкция, която задейства многоизмерен портал. Внася много по-високочестотна енергия, отколкото тази, на която човешкото тяло е способно да бъде проводник. И разгеле, без да се налага да дишаш по специални начини и да се мъчиш с упражнения, можеш да се свържеш с целостта на душата си. И не само, но в случая това е важно. Защото ние не сме никакви половинки, а по-скоро 12-тинки. Във физическото тяло, което приемаме за "себе си" има само 1/12-та от истинското "нас".

Още по-забавното е, че останалите 11 части може въобще да не са в материална форма. Може да са пръснати по други планети и измерения. И това, което се случи на този семинар е, че изживях това събиране с другите си части. Може би и с онази, която наричат "пламък-близнак". Не знам. Знам само, че няма такава любов.

Всяка клетка на съществото ти разбира, че каквото и да си правил, досега не си бил цял, а вече си. И най-важното – това не те превръща в някакъв "духовно извисен социопат" (не го казвам срещу никого, знам го от първа ръка), а напротив, вече си окей да бъдеш тук и сега. И да правиш каквото си искаш.

И много да обичаш, защото това е същността ти, която не може да бъде нарена, когато е в целостта си. А пък сексът колко по-различен и хубав става, няма да ви казвам. То не е за разправяне. А за изживяване.

И в малък аванс - Честита Нова Година и нека любовта да ни води към все по-пълно изживяване на целостта.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква зимнина ще правите това лято?

Абонамент