Зодия Овен

Калин Терзийски
Снимка: Личен архив

Калин Терзийски

В една съвсем скорошна сряда тръгнах за Берлин. А ето - в четвъртък вече ходех по свежите и хладни берлински улици; пръскаше дъждец като дъх от носа на морско чудовище и колите прехвърчаха бързо и възпитано.

В Германия колите даже не миришат на ад и изгорели петролни продукти, като при нас. Катализатори, култура, разни такива работи.

Бях поканен на литературно събитие. Нещо си там. Самата литература или по-точно самото благородно и женствено, красиво Слово ми забранява да помня как се казват тези неща. Защото имената им са измислени от администратори, а не от поети. И затова те се казват нещо като Гефюрсттаггемухт… пардон, казват се примерно "Вечер на българската култура в културната среда на европейското пространство"… или някаква такава – чиновническо-мижитурска недомислица.

Никога не се казват Най-Благородна-Празнична Вечер-С красиви жени-и-сладолед-за възхвала-на-поетите –веселяци! Никога тия събития не се казват така, майка им стара… Простете за волния ми език, но аз съм поет. Спя надолу с главата като прилеп и нося индийски пръстени с мантра, на която не знам значението за по три лева парчето от пазара в Казанлък. Мразя администрацията. И тя мрази мен.

Както и да е.

Събитието беше, в общи линии, с цел да запознае европейците с един български писател. А именно – с мен. Вечер в сладко кисел сос, нали така? Това, че в сградата на Европейската комисия се провеждаше литературно събитие, при това - с мен, би трябвало силно да погъделичка самолюбието ми. Но аз вече съм стар човек и самолюбието ми е като пета на земеделец (земледелец, както казваше моят дедо Диме). Нечувствително.

Тъжно ми е от това. Ще ми се все още да мога, като всеки нормален човек, да примирам от тайна и скришна радост (която никой не си признава), когато ме хвалят и почитат. Но аз не мога вече. Знам добре, че европейските институции просто трябва да отчитат дейност. Примерно, да представят някакви си източноевропейски писатели пред някакви си западноевропейски граждани. Да се отчита културно-масова дейност.

Винаги е така. Институциите са ламя без лице и със студен дъх, който вцепенява душите и оцветява в сиво ентусиазмите. Но събитието си беше събитие. Та нима не е по-важно Какво Семе ще Посееш, а не Кой Организира Сеитбата? Аз се хвърлих като титан в битка с боговете (с моя ръст от 174 см хаха) – да въодушевявам и да трогвам германо-българската публика. Публиката беше от 80% германци и малко полупретопени българи.

Милите българи. Жени от посолството, мъже на свободна практика. Въжеиграчи, притичващи по все по-тънко въже между Изтока и Запада. Или по все по-дебело? И двете твърдения, струва ми се, са верни. Душевното въже е все по-тънко, транспортното (материалното) въже е все по-дебело.

Все едно. Публиката беше хубава. Русоляви възрастни хора. Аз заговорих наистина въодушевено. Говорех бавно. Наблягах на всяка дума. Говорех с микрофон. Преводачът превеждаше много бързо и добре. В миг ми се стори, че приличам с това тътнещо и мрачно-монументално дуднене на някакъв руски пророк-окултист. На дребничък Разпутин. Мятах малки мълнии с очи. Говорех за един от романите си. Говорех за екзистенциализма, за християнството, за краха на консуматорската философия, която ни дава изкуствени упования, за съвременните Златни телци, за Смелостта като единствено истинско упование в живота.

Говорех за глобалната политика, за границите между Изтока и Запада. Които си стоят, но просто са се изместили с петстотин или най-много с хиляда километра по на изток. Говорех с мрачен патос. Накрая приключих с всичко това, благодарих, хората ръкопляскаха от три до пет минути. Бях посял някакво семе в тия благоприлични души, но не знаех: семе с какво качество? И още повече: дали е подходяща почвата? Но хич и не ми пукаше.

Артистът пада и умира на сцената, пълен с екстаз. Той не мисли за това: смее ли се публиката или укорително цъка с език. Аз приключих и се поклоних. Зададоха ми пет въпроса, след това благовъзпитаните германски домакини направиха знак с ръце, че трябва да приключваме. Като в бокса. Започнаха разходките из залата с чаша вино в ръка. Те са ми приятно-досадни. Защото съм алкохолик и нямам възможност да пия.

Усмихвам се и бързам да избягам, знаейки, че след това оживлението и суетата ще ми липсват. Тогава се появи една мила дама на около шейсет и пет. Извлече ме от компанията на модератора (хаха каква инквизиторска дума само!) и ми зададе въпрос. Този въпрос някак си ми обясни за какво става въпрос.

Докато съм говорел за колосалните си и мрачни, апокалиптични глобално-политически и фундаментално-философски глупости… Та така де… Ето какво, казах си, е било в главата на тази дама. И сигурно на много други. На безброй много други дами, подобни на нея. Веселички и умни, но напълно, полярно противоположни на моята рационална, научна и философска концепция за Нещата и Света. Тя ме попита:

А вие, вие майн хер… каква зодия сте? На коя дата сте роден? О, 22 март? А Риба ли сте или Ариес? Тоест, Овен? О, Овен! О! Това е изключително! Това обяснява всичко!

И аз също разбрах, че това, по някакъв странен и абсолютно налудничав начин, обяснява всичко. Тъжно се изсмях на моите си екзистенциализми, антиконсуматорски философии и психиатрии и така нататък. Да, овен съм, лельо, овен – казах полугласно аз и отидох да спя. Сънувах, че някой ми открадва чантата с компютъра и книгите в нея; и ми оставя вместо нея голямо, златно руно.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.

Хороскоп за деня

Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти

Не просто футбол