Наскоро изгубих приятел. Повече от приятел. Изгубих моят некръвен брат в изкуството и отвъд него. Няма да ви споделям подробности. Няма да ви казвам името му. Тези от вас, които ме познават, веднага ще разберат за кого говоря. Художник беше. Изпълнен със заряд и самобитност. Истински воин. Талантлив до небесата. И въпреки това сам избра да си тръгне от нашия свят.
С този текст искам да направя опит да се обърна към всички онези от вас, на които поне веднъж им е идвало да се предадат. Да изчезнат като дим и никога повече да не се върнат на земята. Да забравят за проблемите от ежедневието веднъж завинаги. Просто така. С едно движение на ръката.
Може би оттам идва думата „ежедневие“ – нещо, което всеки ден се повтаря. Като това да си измием зъбите сутрин и да се приготвим за работа. То винаги е и никога не е едно и също. То е онова, което ни поглъща.
Земята е място, изпълнено с тревога и ирония. Място, в което хората често пъти се разминават по пътя. Рядко се влюбваме. Често разлюбваме. Рядко градим и често разрушаваме. Бягаме, тичаме, спъваме се, падаме...
Питам се – не си ли струва приключението, в крайна сметка? Няма ли смисъл да продължаваме да се борим? Няма ли смисъл да вървим по стъпките на радостта, била тя и мимолетна? Не е ли някъде там нашият шанс да бъдем разбрани...? Какво ще променим, ако развеем бялото знаме? Нищо. Нищо няма да променим.
Зададох ви твърде много въпроси. Всички те имат един отговор – струва си. Животът, имам предвид. Той е низ от възходи и падения. От провали и триумфи. Невъзможно е да очакваме само едното или само другото. Така са устроени механизмите на съществуването. Днес се смеем. Утре ни е тъжно. Вдругиден започваме отначало.
Това е да си жив – да рестартираш себе си непрекъснато. Да бъдеш част от тълпата. Да си извън нея. Да се отличаваш. Да можеш да се приспособиш в джунглата на битието. Да не позволяваш да те смачкат. Да се противопоставяш. При нас човеците не е кой знае колко по-различно, отколкото при животните. Тоест – в битката за оцеляване силните изяждат слабите. Така е по правило.
Какво се случва обаче с големите, гениални умове, които биват пречупени по една или друга причина? Говоря предимно за артистите, но и не само за тях. Какво ги накара да нададат своя вой срещу луната? Не мога да намеря логично обяснение и не търся такова. Това е все едно да зная със стопроцентова убеденост, защо навремето се самоуби Хемингуей, например. Все едно да съм способен да предположа какво му е било в главата, преди да натисне спусъка на ловната си пушка. Това е все едно да бъде доказана научно причините за самоубийството. Доводите. Струва ми се някак нелепо и невъзможно.
Мен ме вълнува друго – има ли начин да помогнем на някой, който е с единия крак в пропастта. Мисля, че има начин. Това става с достатъчно споделяне. Това става, когато сме отворили сърцето си за другия. Това става, когато не се страхуваме да изложим на показ страховете си. И когато осъзнаем, че има достатъчно много красота наоколо, въпреки мрака. Въпреки мъглата на нощите. Въпреки пяната на дните.
Има защо да продължаваме да преследваме целите си. Има защо да не спираме да мечтаем. Има защо да се стараем. На дъното на всяка безнадеждност се процежда капка надежда. Капка по капка и ще се образува река. Река, по която можем да плаваме и да вярваме и да се уморяваме. Така до всеки следващ път. Така до всеки следващ край. Така до всяко следващо начало. До безкрайността и обратно. Отново и отново...
Прочетете още:
- 10-те съвета на един поет към мъжете
- За времената, в които най-лошото, което можеше да ти се случи, е да донесеш някоя двойка вкъщи
- Хайде да си ги премерим... лайковете!
