Един аналогов човек в дигиталния свят...

Един аналогов човек в дигиталния свят...
Снимка:

Вчера реших да се повозя в метрото. Всички знаем, че трафикът в София е нещо ужасно. Затова реших да си спестя малко мъки. Влязох във влака и ето какво ми направи впечатление – без да преувеличавам – осем от десет човека бяха заболи погледи в смартфоните си и щракаха по тях като зомбита.

Бързам да призная, че аз самият съм такова зомби. Изобщо не се цепя от колектива.

Още със ставането сутрин първата ми работа е да си погледна месинджъра и да си видя известията във Фейсбук. И вие сте същите, то е ясно. Живеем във време, което все повече отрича живия контакт. Превръщаме се в машини. И по-лошо – станали сме част от една друга, по-голяма машина, наречена ТЕХНОЛОГИЯ. 

Нищо не може да се направи. Като се замисля колко тъга има в нашата ера ми се допушва, а уж съм спрял тютюна. Пак се сещам за онези осем от десет човека, взряни в екраните на смартфоните си. Те също като вас се надяват да им се случи нещо – някой да се влюби в тях, някой да ги чака за вечеря, да са нон-стоп на черешата, да ги повишат в работата, да им вдигнат заплатата, да спечелят шестица от тотото и т.н.

Щракаме по клавиатури, вместо да се гледаме в очите. Пускаме уеб камери, видеочатове и прочее и прочее. Механизираме се. Общуваме чрез аватарите си. Блокираме се. Ставаме воайори на чуждите животи. Набъркваме се в чуждите истории. Неволно ставаме съучастници в престъплението. Пишем си съобщения. Мързи ни да излезем от вкъщи, мързи ни дори да отидем да напазаруваме.

Животът ни е онлайн. Свалките ни са онлайн. Трепетите ни са онлайн. Разпадите ни са онлайн. Ние сме онлайн. Влезли сме в матрицата и няма излизане.

Снимка: Weheartit

Много е страшно. Доста повече, отколкото предполагате. Не искам да си представям в какъв свят ще живеят децата ми. Ами техните деца? Ами децата на децата им? Вероятно дотогава всичко истинско ще е изчезнало. Вероятно дотогава ще бъдем изцяло под властта на машините. Едва ли би могло да е иначе. Натам вървим.

Представям си една изкуствена действителност, в която никой не общува с никого. Няма гласове. Няма  Представям си някакви хора без лица, хора изгубили своята идентичност. Хора живеещи като роботи. Жертви на механизацията. Тъжни същества, които вървят по улиците на града, без да забелязват какво става около тях, понеже са залепени за своите малки виртуални светове.

Всичко в този свят е изложено вече на показ. Всеки носи в джоба си своя малък виртуален свят и се страхува да не го изпусне на тротоара. Представям си как след години влюбените вече няма да си изпращат писма по пощата или с бели гълъби, както преди векове, а ще си пишат любовни мейли. Нелепо звучи, нали?

Снимка: Weheartit

Ще ми се да ви препоръчам един жесток филм на тая тема. Нарича се „Тя“. Скарлет Йохансон учасва като глас зад кадър. Става дума за един писател, който създава своя виртуална партньорка, тъй да се каже. Дълбок филм. Филм със смисъл. Не искам да го преразказвам сега. Гледайте го някой път, най-добре не сами. Именно защото това е филм за самотата и нейната чудовищност. За копнежа на човека да има някой до него, който да го изслуша. За опостушителния компютърен вирус, който накрая ти разбива сърцето на парчета.

За да не бъда краен песимист, ще обърна монетата от другата страна. Все пак има и известна полза от това машинизиране. Колко ли двойки са се намерили из коридорите на синята къща? Говоря за Фейсбук. Лично аз открих там няколко свои любими. Не съжалявам. Бяха красиви влюбвания. Разговори с часове, хиляди километри разстояние, безсъние, опознаване, шепоти, обещания, думи, думи, думи, думи...

Снимка: Weheartit

Социалната мрежа е рисков пространство. Точно този риск ми допада. Сладката опасност. Погледнато реално, в интернет би могло да ти се случи какво ли не – от мокър сън до кошмар. Затова трябва да се внимава с поканите за приятелство от жени. Особено такива без профилни снимки.  Никога не се знае кой стои от другата страна. Никога не можеш да бъдеш сигурен дали дългокраката пищна мадама, с която си пишеш, накрая няма да се окаже чичко с мустаци. Греда.

Често се питам дали не съм си объркал поколението. Няма да забравя как навремето се опиянявах от разказите на баща ми, за това как в неговото детство е имало игри и те не са били електронни.

Хлапетата тогава са имали шарени детства. Нямало е плейстейшъни и други такива глупости. И ток е нямало понякога, но какво от това? В последна сметка – като че ли електричеството е объркало цялата схема. Като че ли то е разрушило същината.

Не зная. Аз съм просто един аналогов човек в дигиталния свят. Изтривам профила си. Излизам от матрицата. Затръшвам вратата с трясък. Изчезвам.                                                       

Прочетете още от Росен Карамфилов:

Поезията и жената са едно и също - Вселени... Не се ли отдадеш напълно - гориш

Сексът движи света, а любовта забавя движението

За още полезни и практични статии харесайте страницата ни във Facebook ТУК.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Кое е вашето сутрешно "гориво"?

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент