Едно време изобщо не ме биваше с жените. Нямах представа как да се държа, как да ги впечатлявам. Стоях като глупак пред тях и мълчах. Просто не ми идваха идеи как да бъда достатъчно оригинален, камо ли да интересен. Опитите ми не само че удряха на камък ами бяха и доста смешни. В училище имах мераци към половината клас и тайно се надявах да са взаимни. Друг път. Момичетата минаваха покрай мен и аз замечтан гледах след тях как се веят косите им...
За първи път правих секс на 17. Датата беше трети март, голям майтап. Не помня почти нищо от случката. Стана на някакъв купон – хладни, бързи движения. Докато мигнеш и всичко свършва. Така е в началото.
Малко се бях натъжил, защото си въобразявах, че тази радост никога повече няма да ме споходи. Викам си – край, това беше! Огря ме веднъж късмета на начинаещия и толкова. Да бе да. Очевидно съм бил доста заблуден.
След това започнах да се занимавам с музика, но и за рок звезда не ставах, понеже съм доста мързелив, а това си е труд и то сериозен. Едва ли на Кърт Кобейн от НИРВАНА му е било лесно. И аз на негово място бих се застрелял.
Бях на ръба да се откажа, когато сигналната лампичка в главата ми светна. Започнах да пиша стихотворения. Бяха ужасни. Сега като се сетя направо ме напушва смях. Излезе първата ми стихосбирка. После втората. Постепенно нещата започваха да се нареждат. Едва по-късно прописах добре в действителност.
Тогава все още не осъзнавах каква власт може да ми даде поезията. Власт върху противоположния пол. Власт върху прекрасните кестеняви, брюнетки, блондинки, дори червенокоси жени. Все още не знаех, че държа в ръцете си ключа за Рая.
Оттогава написах доста стихове. Повечето бяха адресирани към Жената – богинята, от която зависи човешкия живот. Същата, която те гали вечер. Същата, която ти разказва играта. Същата, която те разбира. Същата, която се разкрива пред теб. Същата, която те целува сутрин, за да те събуди. Същата, която има нужда от вниманието ти. Същата, която често е объркана. Същата, която плаче тихо в банята.
Същата, която ти се кара, когато се прибираш след поредния запой с приятели и едва стоиш на краката си. Същата, която все още те търпи въпреки простотиите ти. Същата, която те изкарва извън нерви. Същата, която чакаш в бурята, мокър до кости. Същата, която ти прощава. Същата, която те приема, въпреки че си се издънил. Същата, която те изслушва. Същата, която обичаш и тя ти отвръща. Или пък може би не ти отвръща. Тогава става още по-забавно.
Никога не съм имал претенции, че разбирам от жени. Още по-малко от поезия. Завиждам на онези, които твърдят обратното. Но зная едно – сърцето трябва да говори и в двата случая. Ако не се отдадеш напълно в отношенията си с жената – гориш. Тя ще го забележи и ще си тръгне. Колкото и да я търсиш след това е без значение. Точно както с вдъхновението – то или присъства или не. Няма средно положение. Това е миг на екстаз, миг на задълбочаване в детайла.
Поезията и жената са де факто едно и също – вселени. Затова и момичетата се вълнуват много повече от поезия, отколкото момчетата. Уверявал съм се в този факт на своите четения. Обикновено се учудвам, щом видя някой пич в публиката. Пичовете не четат поезия. Те купуват стихосбирки, за да трупат точки пред своите мацки, които пък разполагат с нужната сетивност, за да почувстват текста с клетките си. Те умеят да се разпознават в редовете. Те умеят да отсяват красотата.
Мъжете по-скоро ревнуват жените си от поетите. И с право. Поетите са опасни. Не се доверявайте на поетите. Не очаквайте нищо от поетите. Пазете се от поетите. Или се влюбете в някой от тях до полуда. Има вероятност това да ви направи безсмъртни.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Жената, мой човек, не е до теб само за да ти направи салата и да ти сипе ракия
- 10-те съвета на един поет към мъжете
- Животът си струва, трябва ни само капка надежда
