Тези, които ме познават, знаят, че винаги съм работила. От 16-годишна, та може и да е от по-рано, не съм спирала. Какво ли не – шивачка, готвачка, танцьорка, продавачка, учителка, певица, йога-инструктор, писател…
Като се замисля, съм била всичко, което поискам. Работила съм неща, които не харесвам и последните, които си остават любов за цял живот.
Една писателка беше нарекла такива хора "мултифункционалисти". Потърсете в Гугъл да видите защо.
Всяка работа ми даде по нещо…
На нито едно от местата, на които съм попадала, не съм показала, че ми е неприятно или го върша с тежест. Каквото и да ми е струвало.
Някои неща ми носеха повече пари, но много безпокойство. Други внасяха нужната хармония в мен, но нямаха кой знае какво материално удовлетворение. Има и такива, от които до края на живота си няма да се откажа. Те са моето удовлетворение. Независимо какво ми дават или вземат. Ще ги познаете по това, че бих ги вършила и безплатно.
Особено последните, които сами съм избрала.
Това са свързаните с музика, писане и йога. Дори не мога да ги конкретизирам с професии - певица, писател и инструктор, защото са много повече. А и защото не искам и не мога да си лепна един етикет. Няма да е правилно и от гледна точка на хората, които ме възприемат или не като някоя от тях.
Освен това, в България често се налага да бъдеш специалист по всичко. Покрай музиката ми се е налагало да бъда и текстописец, режисьор, стилист, актьор, ПР, сценарист… Покрай писането съм била журналист, редактор, коректор, литературен агент на себе си. Покрай йогата - консултант, психолог, съветник... Сигурно ще забравя нещо. Но всички тези на вид разнородни, отделни направления могат да вървят заедно не само защото се допълват, но най-вече защото идват от сърцето ми. Просто различни начини на себеизразяване.
И въпреки това едно от тях, писането, е нещото, което ме кара да бъда на сто процента себе си.
Ще ви кажа защо.
Защото го правя на първо място за себе си. Колкото и егоистично да звучи. Знаете, че писането е самотно изживяване. Това е единственото, което не ме кара да се съобразявам с други хора, да се променям, да се нагаждам, да мисля за това как ще се възприеме. Не се стремя към определена аудитория. Нямам изграден образ на редовния ми читател, било то на книгите ми, или на другите ми текстове.
Никога не съм се замисляла предварително за това как биха ме тълкували, как биха възприели героите ми, или мен самата като автор. Какво биха си помислили за мен роднините ми или децата ми като пораснат. Ако не пишех тук, щях да бъда блогър, или просто да продължавам да драскам по каквото намеря около мен.
Писането ме прави независима и непукист към вкусове, претенции, мнения и коментари. Не следвам норми. Въпреки, че и другите ми дейности са от категорията „свободни професии“, в тях има определени правила. В музиката - ноти, времетраене, всеки може да ти каже дали си изпял нещо вярно, или не, зависиш от музикални редактори, продуценти и прочие. В изпълнението на йога асаните например също си има правила, но в писането като начин на изразяване - не.
И ето, завършвам този текст, без да имам някакви претенции за него – колко пъти ще се прочете, колко ще се хареса или колко некомерсиална е темата ми и си мисля, че всеки един от вас може да бъде има най-свободната професия – писател.
Дори - само във Фейсбука си. Друг е въпросът - четен или не.
Прочетете още от Светла Иванова:
Да правим добро или да не правим лошо?
Най-хубавият комплимент в живота ми
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
