Александър Петров
Дълго време се чудех дали да публикувам това, което ще прочетете. Накрая реших, че най-правилно ще е да го направя, ако не искам да спя на дивана поне до края на годината.
Ако сте чели някои от текстовете ми в Edna, най-вероятно ви е направило впечатление, че се случва тук-таме да се пооплача от приятелката си. С любов, разбира се. Със същата тази любов обаче, една сутрин, явно току-що прочела последната ми статия тук, тя нахлу в банята, докато си миех зъбите. Пристъпи на забавен каданс към мен (поне така го видях аз), спря чешмата, погледна ме с най-дяволитата си усмивка и ми каза спокойно:
„Миличък… искам право на отговор!“
Сега, в името на семейното щастие, ще й предоставя своята трибуна в Edna – единственото останало пространство, където аз решавах какво да се случва. До днес.
- Здравей, Вероника.
- Здравей, Александър.
- Защо пожела това право на отговор?
- За да прекъсна хегемонията на мрънкащия мъж и да възстановя баланса на оплакване.
- Т.е. ти сега ще отправиш контраоплакване?
- Точно така.
- Смяташ ли, че ще успееш да спечелиш моята многохилядна аудитория на своя страна само с едно право на отговор?
- Не само ще я спечеля, но след това, което ще разкрия за теб, ти трябва сериозно да се притесниш за мястото си в Edna.bg.
- Добре. Имаш думата…
Вече повече от година чета статиите на моя приятел в Edna.bg. До някаква степен са ми забавни, признавам, но в голям процент от тях той използва примери от реалния ни съвместен живот. Тези примери обаче са силно преиначени, а образът ми е изкривен до „хленчещо чудовище“, което иска само чанти. Да, аз наистина искам Александър да ми купи чанта, само че поисках и това право на отговор, за да не излизат мъжете, и в частност той, онеправдани и измъчвани същества, които само готвят, чистят, перат и никога не забравят ютията включена по цял ден, Александре!
Ако си мислите, че на мен ми е лесно да живея с него, много се лъжете. Да започнем с това, че той е толкова разсеян и така обича да слива часовете и дните, че имам чувството, че единственото нещо, за което си мисли мозъкът му след работа, е как да си отвори бира и да се пльосне на дивана.
В статиите си много обича и да се оплаква, че мрази да ходи по молове, а аз, видиш ли, го насилвам само там да стои. Удобно обаче пропуска факта, че в мола ходим максимум два пъти в месеца, за не повече от по час. Пропуска и факта, че в тези моменти човекът с киселата физиономия не е той, а аз, защото още с влизането на паркинга, чувам думите „Избери си три магазина, влизаме само в тях и си тръгваме!“ И не, момичета, които прочетохте това. Чантата си я купих сама... ама, айде, мъжкото чудо все изстрадало.
Другият лайтмотив, който се повтаря в статиите на Edin, е че той готви всяка вечер, после мие чиниите, чисти и прави масаж, а аз просто стоя и си лакирам ноктите. Сериозно ли повярвахте на това? Всички изброени неща, но поотделно, наистина се случват по два-три пъти в месеца, например. Но в една вечер… несбъднат сън! А и смятам, че отговорността за домашните задължения трябва да е споделена между двамата участници в една връзка, особено пък, ако жената работи наравно с мъжа, какъвто е и нашият случай. Такова животно, като едновременно работещ, чистещ, готвещ и масажиращ мъж няма. 2:0 за жената на автора.
Прочетете сега това. Мъжете се оплакват чутовно много, когато ги накараме да свършат нещо, като например да изхвърлят боклука. Момичета, в моя случай това почти никога не се случва, а дежурното извинение е „Забравих!“. Ами да, и аз ще забравя да ти изпера чорапите и ще ходиш бос на командировка. Ама жените не забравяме, защото сме мултифункционални и работим на няколко фронта, господине!
И, като си представите цялата тази борба с характера на г-н Петров, как според вас трябваше да реагирам, когато прочетох заглавието му „5 начина да разбереш, че си му се качила на главата“ . Да… понеже ние, жените, нямаме 8984028402 задължения дневно, само се чудим как да се катерим по нечии глави. А те на нашите глави хич не се качват и изобщо не ни лазят по нервите…
Последно, но определено не на последно място – всяка седмица чета заглавия от рода на „Да заживея ли с нея?“, „Скъпа, какво ще ядем?“ (въпросът, водещ в нашето ежедневие), „Трябва ли винаги мъжът да плаща сметката?“. Веднага отговарям.
- Щом питаш, вече някой друг е решил.
- Този път ти ще измислиш какво.
- Зависи от колко милиона години сте заедно.
А, дали някой се запита за моите чувства след „Предлагам ти следното – брак“, когато разбрах, че господинчото иска да ми продаде колата, щото не съм я била карала? Ами, купи ми акумулатор, бе! А за другото, ти си на ход!
Вероника
Ако и вие искате да ме охулите, може да го направите на имейл petrov.edinbg@gmail.com или в Инстаграм на @alexdimpetrov
