Да заживея ли с нея?

25.01.2019 12:00

Зададох си този въпрос, докато сменях маслото на колата й.

Знаех, че оттук-нататък все аз ще се занимавам с това. Аз ще й сменям крушките в банята, аз ще й подавам тиганите от горните рафтове, аз ще нося всички торби на света и аз ще й държа палтото и чантата, докато пробва дрехи в мола. И докато се усетя, че по подразбиране си мисля за това с апатия, нещо ми светна – какво по-хубаво от това да има за кого да се грижиш, кой да ти дава живец, да има кой да те изнерви, да ти вдигне кръвното, да ти дойде да си прегризеш сънната артерия от яд.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

И тогава вече имах отговор на въпроса си…

Същия ден тя беше приготвила вечеря с любимата ми гарнитура. Седнахме и още след първата хапка не издържах – целунах я и й казах „Какво ще стане, ако заживеем заедно?“ А тя с цялата си искреност и всеотдайност ми отвърна:

„Ще видиш злото отблизо!“

Тогава очите й примигнаха в червено, дори ми се стори, че от челото й започна да излиза рог. Изведнъж сякаш се пренесох в друга реалност, в която ние вече споделяхме един покрив. Вместо цветя, в дома ни имаше горящи факли. Ваната представляваше врящ казан, в който плуваха огнеупорни жаби. Масата беше от човешка кост, а столовете с шипове. Леглото беше постлано с черни калинки.

А кухнята… там бяха покоите на моята приятелка. И за разлика от всичко друго, те бяха бели и потънали в нежен облак. Тя беше зад котлона с бяла, ефирна престилка, а от тенджерата нещо ароматно лъхаше на Рай.

- Какво правиш? – попитах я аз.
- Любимата ти гарнитура! – усмихна се благо.
- Благодаря ти!
- Няма за какво да ми благодариш, трябва по-често да ти я приготвям! О, ето, гъбите са готови!

Тя зарови черпак в тенджерата, но наместо любимите ми печурки, оттам излязоха огромни гъби с очи и остри зъби, които бяха готови да ме разкъсат отвътре, да ми изпият живеца, да ме лишат от свобода, спокойствие и комфорта да разполагам с органите си така, както намеря за добре. За миг престилката на приятелката ми се превърна в горяща пелерина, която хвърляше огнени кълбета към мен. Усещах врелия полъх върху кожата си, когато сякаш от друго измерение се чу глас:

„Дефибрилатор! Зареди на 300! Вкарвайте го в шокова зала, пуснете му ПКК и биохимия и скенер на бял дроб!“

Едвам отворих едното си око. Бях на светло място с бели стени и хора, облечени в бяло. „Край, умрял съм!“, си помислих аз. После се оказа, че съм в болница. От едната страна на леглото ми стоеше приятелката ми, трепереща, милата. А от другата докторът. Той се обърна към мен и ми каза:

„Лошата новина, господине, е, че сте се натровили. Добрата е, че Ви овладяхме и най-вече, че убедихме приятелката Ви никога повече да не бере гъби!“