Случвало ли ви се е да гледате снимки на едно и също място с разлика от една година и да си дадете сметка, че нещо много важно се е променило?

Снимката от миналата година е на едно ъгълче срещу църквата Сакре Кьор в Монмартър, Париж.  Улицата е  пълна с любов, а в кадъра са двама човека, щастливи че се обичат, усмихнати срещу слънцето, блажени, че ги има.

Снимката от тази година е на същото място. Други двама човека седят в същото кафене и се обичат. Усмихват се блажено на слънцето и всичко щеше да е съвършено, ако в ъгъла на кадъра не се беше запечатал и силуета на военен, който се разхожда с огромен автомат. И той се усмихва, де. А насочената напред пушка пази тази любов от взривове.

Връщам лентата, този път в главата си между двете посещения в Париж с разлика от година. Тогава бяха месеците след атентатите в Шарли Ебдо и Батаклан. И въпреки тях – не се усещаше напрежение. Хората сякаш излъчваха желание да отстояват живота си и свободата и бяха независими от страха.

Сега картинката е друга. Хората с пушките се набодоха в очите ми още от летището и бяха постоянна част от кадъра. Полицейското присъствие е натрапчиво-ненатрапчиво, защото е едновременно въоръжено и усмихнато. Французите ги могат тези работи.

И все пак – нещо ми надира усещането за любовен Париж. Неделя следобед е. Шанз Елизе е затворен за коли и пълен с хора, които кръстосват култовите павета, веселят се, пият, забавляват се и се целуват.

Това е  градът на целуващите се.

Но в началото на пешеходния отсек има охрана, полицейски коли, които са затъкнали входа срещу вилнеещи тирове, пребъркват ви чантите и ви опипват деликатно за оръжие. След 18 ч. се разнася глас от високоговорител, че охраната свършва и е добре всеки да помисли за личната си безопасност и да върви по определени тротоари при това бдително.

Отиваме и на концерт на Бруно Марс – причината да сме в Париж точно по това време. Влизането в залата е с дълъг обходен маршрут и начертано като змейките на летищата. Струпването на хора е нежелателно и така всеки може да бъде наблюдаван.

Изпълнението на Бруно е смайващо, вдъхновяващо и вдигащо, така че забравяш да се оглеждаш за съмнително присъствие и се стараеш да забравиш за случилото се в Манчестър на концерта на Ариана Гранде. Ние сме силни, смели и нямаме намерение да предаваме този живот, който сме съградили и обичаме.

При влизането в метрото обаче, весела арабска групичка върви след нас и усещам арогантно опипване отзад. Обръщам се – заплашвам и се карам, но срещу мен виждам нагли усмивчици. Неприятно е слаба дума за усещането. Това не ми се беше случвало нито в България, нито в Африка, нито в Тунис, Дубай или други арабски държави. Никъде. И нямам намерение да оправдавам никого за гнусното поведение с това, което му се е случило в детските години, възпитанието или му е стоварила световната политика.

Не намирам извинение за нищо, което един човек може да направи на друг, в което няма уважение.

Бежанецът заслужава приемане, натрапникът не. Този, който търси правото си на спокоен живот – ще го намери. Този обаче, който иска да изроди любовта в заплаха – няма място при нас.

Границите са вътрешна потребност и се отстояват.

Не харесвам пушките в кадър. Но уважавам необходимостта от тях, когато става дума за опазването на тези граници.

И си пожелавам улиците на Европа да не са затворени от полицейски коли, да не чуваме предупредителни призиви за опазване на личната ни сигурност и концерти, на които да не мислим за нищо друго, освен за музиката.

А това пожелание се отстоява със сила. На духа, ума, сърцето, ако трябва и с оръжие. Но ще го отстоявам и догодина отново съм в Париж. На Монмартър, при художниците и целуващите се.