„Ако някой дойде при теб с една рана, не го изпращай с две.”
Тези думи на великия български поет Дамян Дамянов са се запечатали в съзнанието ми от няколко дни и нямат никакво намерение да излязат оттам. Вдъхновен от тях, реших да напиша тази статия. Без значение дали ще я прочетат повече жени или мъже, ще ми се да кажа няколко неща върху тая основа. Темата е човешка. В днешните времена ми се струва важно да бъдем хора.
Всеки от нас си има рани. Някои са заздравели, други са дълбоко скрити, трети са прилежно замаскирани зад грим, бляскава визия, филтри и прочие. Истината е, че всички сме много по-тъжни, отколкото изглеждаме на снимките си, всички сме много по-наранени, отколкото искаме да признаем, всички сме много по-ранени, отколкото го играем.
От толкова много роли театърът на битието затвори. Не се ли уморихме да бъдем такива статисти, част от масовката на изтощението, почти потънали в безвремие на чувствата, смразени отпреди и пак гримирани? Отговорът е, че не сме уморени. Изтощени сме. Затова и не внимаваме с другите.
Някъде бях чел една много хубава приказка, че ако вместо езици имахме остриета, всеки щеше да внимава какво говори. Какво казва. Човек е свикнал да се сепва само от болка. Буквална или преносна. Докато партньорът е до нас, ние сякаш не си даваме сметка дали отношението ни към него е правилно. Караме го на автопилот и си мислим, че всичко е даденост. Няма такова нещо. Нараняваш ли, трябва да бъдеш готов да платиш цената да те наранят.
Кое наранява най-силно? Навярно лъжата. Лъжата е кратка и вечна едновременно, тя остава на дъното на чашата, една такава белезникава утайка, утайката на измамата, предшественик на раната. Законите на хармонията са толкова простички, a за сметка на това ги нарушаваме непрекъснато. А после искаме синхрон отсреща, съвършени връзки и така нататък. Това няма как да стане без да сме се погрижили за главното – да внимаваме с нараняването.
Няма искреност в днешното време. Затова има повече рани. И повече мълчания. И колебание. И грешки. Грешките стават в тишината, когато изпуснеш ръката на другия в тъмното по инерция. Няма инерция в тия работи. Има прецизност и внимание към детайла. Един друг поет бе казал в свое стихотворение следното: „... защото да обичаш също е наука...“.
Точно така – науката да обичаш е изкуството да не нараняваш. Или поне да се стремиш. Да се опитваш. И докато опитваш – да успееш.
Добави ни в предпочитани източници в Google
