Всички говорят за шамара на Оскарите. Шамарът, който очевидно е по-съществен от самия факт, че Уил Смит получи „Оскар“. Някак си едното измести другото и то до такава степен, че чак става малко нелепо. Лично аз изчетох всякакви позиции и коментари и мисля, че е време да изложа и моята теза относно случилото се. Добре е, когато има такъв казус, да се видят различни гледни точки и мнения.
Първо държа да уточня, че по принцип съм против всякаква агресия. Особено физическата. Никога не съм я намирал за правилно решение. Когато двама мъже се скарат, най-глупавият възможен развой на ситуацията е сбиването. Разбира се, всяко правило си има изключения. Има случаи, в които нещата излизат извън контрола на разума. Нататък в текста си ще се опитам да достигна до корена на въпроса.
Някои хора смятат, че Смит се е изложил, че е изложил и жена си, както и че се е показал като хулиган едва ли не, който решава проблема с тупаници. Не смятам, че нещата са толкова прости. Попаднах на анализи как се била почувствала Джейда, как се бил почувствал водещият Крис Рок, никъде не прочетох анализ на това как се е почувствал Уил Смит. И всъщност навярно тук е разковничето.
Какво ли е минало през главата на този мъж за тия десетина секунди, докато някой се е пошегувал с голата глава на съпругата му? Не искам да употребявам думата плешива. Грозно е. Особено когато се касае за заболяване. Питам се – какви ли тръпки са полазили гръбнака му, какъв ли адреналин се е влял във вените му, за да стане от мястото си и да стори това, което той стори. Със сигурност не му е било лесно.
Не зная дали сте обърнали внимание, че Уил първосигнално се разсмива на глупавата смещка на комика Рок, но веднага щом среща отвратения поглед на жена си, нещата се променят за миг. Изражението му става друго. Осъзнал е обидата. И трябва да реагира. Инстинктите го водят. Трябва да реагира. Не като актьор, не като професионалист, а като съпруг. В този момент забравяш за призове, статуетки, слава. Всичко това ти става безразлично. Пред очите ти причернява и ти остава един-единствен изход – да проявиш достойнство.
Точно така – според мен този шамар бе въпрос на достойнство. Уил Смит можеше да се направи на приятно разсеян и да се престори, че не се е засегнал от тъпия майтап. Огорчението в очите на жена му бяха причината нещата да ескалират. Това огорчение бе последната капка преди преливането на чашата. И тя преля. Съвсем логично е да прелее. Просташките изцепки не бива да се бъркат с хумор. Самия Уил Смит го каза после, през сълзи: „В този бизнес трябва да свикваш да проявяват неуважение към теб.”
Окей – може би е така, само че има едни други моменти. Човешките моменти. Моментите, в които не си артист на сцена, а си мъж. Просто мъж. Мъж на място. В такава ситуация не те интересува къде се намираш, какво става около теб и дали целия свят те гледа. Въпрос на мигновено решение е. Решението дали да защитиш жената до себе си или да си затраеш, защото си на церемонията по връчването на Оскарите и ще се злепоставиш.
На Уил Смит не му пукаше за това и аз адмирирам постъпката му. Не защото ме радва да гледам плесници по телевизията, а защото харесвам хора, които имат доблест. Хора, които не се интересуват от мнението на другите. Хора, които действат импулсивно, но все пак действат. Толкова е просто. Всеки истински мъж би защитил жена си. В случая защитата беше един шамар. Шамар, който за хубаво или лошо ще остане в историята.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Обичай жената в огледалото
- Човекът е крехък и чуплив като стъклена чаша
- „Петя на моята Петя“ – минало и настояще, преплетени красиво
- Тревожността – една ежедневна битка с невидим враг
- Всеки човек е човек, малко хора са личности: за Боян Петров и филма „Отново съм тук“
- Погали жена си, не я удряй!
