През 60-те години баба ми Радка и дядо ми Симо са били представителна извадка на обществото ни тогава. Тя – шивачка в "Пролетарий", дядо – обущар в "Пролетарий".
Всичко в техния живот е било трудно. Ставането, лягането, ходенето на работа, работата, гледането на децата... Всичко. И двамата идват от Перник в София преди войната. Дядо е пътувал като войник. Гонили са германците до Унгария. Откакто се върнал от фронта въшлив и мръсен, не е пътувал никъде.
В същото време най-далечното място, до което е стигала баба, е било София. От Перник. Думата "пътуване" за тези хора винаги е имала две значения. Нещо трудно и едва преодолимо, като пътят им към фабриката 4 километра пеша по пътека затрупана със сняг през зимата. Всеки ден. Или като нещо отчайващо далечно и недостижимо, толкова, че няма смисъл да мислиш за него.
Та, през 60-те години във фабриката "Пролетарий" сложили плакат с обявление за екскурзия до Чехословакия, Унгария и ГДР. Всички подминавали тази обява с безразличие, с което подминавали повечето неща в живота си през 60-те. Радка и Симо също.
Но дядо знаел, че баба си имала любимо четиво. Продължавала да препрочита един учебник по география от 1938 година, в който имало снимки от различни държави от Европа. Един ден я попитал:
"Радке, абе искаш ли да отидем на тая екскурзия?"
Баба е била на тази екскурзия, но всеки път, когато ми е разказвала за преживяването им, част от нея сякаш още не може да повярва, че са ходили. През 60-те и при екскурзиите всичко е било трудно. Парите, пътуването, комуникацията, ограниченията. Всичко...
Отишли на "инструктаж", на който в продължение на няколко дни представители на тогавашния "Балкантурист" им обяснявали как да се държат по време на екскурзията, какви са хората, в които ще отседнат (не са били в хотели, а са отсядали в семейства), какво трябва да им занесат и че трябва да си носят само нови и хубави дрехи, защото идват от просперираща социалистическа България...
Имали ограничения за парите. Имали право на форинти, крони и марки в равностойност на 90 сегашни лева общо. Нямали кредитни карти. До края на живота си не разбраха, какво означава кредитна карта. Дядо платил екскурзията накуп и контрабандно намерил марки, крони и форинти над позволения лимит, които умело укрил, защото по границите щателно обискирали.
Баба никога не разбра как е намерил парите. Дядо имаше колекция пощенски марки. Може би е продал нещо ценно от тях. Явно е знаел, че пътуването е ценност за баба.
И тръгнали.
Всеки път, когато са ми разказвали за тази "ескурзия" (както ѝ казваха), и на двамата им падаха по 20 години от гърба и се озаряваха. Как са се разбирали със семействата, в които са отсядали, как са пътували с влака, какво са видели, колко било чисто навсякъде, колко били културни хората, как са купували обувки за синовете си и как дядо ги е подносвал, за да изглеждат изтъркани, а не нови, защото е имало ограничения във вноса на всякакви стоки в България.
Не е можело да внесеш един чифт шибани обувки! Помнеха всяка цена, която са платили. Обяд в кръчма в Дрезден – 4 марки и за двамата, като хлябът и бирата им били безплатни. Въпросните обувки – еднакви, по 30 марки, рокля на баба – 38 форинта, плат, който бил много хубав, нямало такъв в България – 18 форинта. Сервиз за чай – 21 крони. И западно-германски атлас на света за дядо – 25 марки.
Баба била против, ама като видяла, че толкова го харесал... С този атлас дядо ми показваше страните по света и още преди да отида в училище, знаех основните неща за важните страни.
След това пътуване дядо и баба не са ходили никъде в чужбина, но 90 процента от българите тогава не са имали и това пътуване.
Без да е изглежда захаросано, репликата "Радке, абе искаш ли да отидеме на тая екскурзия?" не е било просто подарък, който запомняш, не е било сбъдната мечта за баба, а е било крайъгълен камък в живота им.
И тази реплика ми е дала всичко, което един дядо Симо може да даде на своя внук Симо – ценности в едно време без ценности.
И най-хубавата любовна история ever.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
Добави ни в предпочитани източници в Google
