Абсолютен киноман съм, когато говорим за качествено кино. Кино, което провокорира не само мислите, но и сетивата на зрителя. Кино, което те кара да достигнеш до ръба на собствените си представи и да минеш отвъд него.
Кино, което те изправя на нокти. Хвърля те в див възторг и те шокира. Шокира те и те пречиства.
Дава ти отговори, но и те потапя в дълъг размисъл. Бих го сравнил с тънък роман с твърди корици, в който няма нито една излишна дума и всяка точка си е на мястото. Роман, в който няма излишен обем, няма бъбривост. Не еднодневка, маскирана като бестселър.
И не бестселър без съдържание. Високата класа в киното се познава още по първите минути. По първите страници от брилиантно написаната история...
Неслучайно започнах с този увод. „Момичето на Милър” (режисьор : Джейд Бартлет) е филм-книга, в която всяка сцена е нова глава, поднесена с огромен финес чрез езика на кинематографията.
Дързък филм с още по-дързък замисъл. Щипка напрежение. Щипка еротика. Изключителна естетическа издържаност.
Историята? Любовна. Не, не си представяй нищо захаросано и бонбонено. Напротив – представи си думичката табу. А сега я задраскай дебело, с черен перманентен маркер.
Филмът разказва за силното привличане между студентка по творческо писане (в ролята: Джена Ортега) и нейният преподавател (в ролята: Мартин Фрийман), което прераства в отношения, движещи се по ръба на бръснача. Не бих си позволил да го преразказвам. Ще се проваля. Бих опитал да го резюмирам с едно изречение: рискуваш ли да се влюбиш в опасността – понякога изгаряш в нея.
Така... Започвам с най-важното – Джена Ортега за пореден път показва нагледно, че носи бъдещето на киноиндустрията в крехките си длани, как само играе тази жена, с каква лекота излиза от своята кожа, за да влезе в кожата на своя персонаж, как само трепти всяка нейна клетка, в абсолютен синхрон с ядрото на замисъла, каква принцеса на тъмнината, какво вечно момиче, каква малка богиня, събрала в себе си толкова много талант, сякаш го държи в шепите си, но дори когато разтваря пръсти той не изтича в нищото като пясък.
Така и отиват мрачни образи, в нея дори мракът е предизвикателен, вълнуващ. Тя е тръпка. Тя е поглед, който предизвиква тази тръпка. Тръпка, която е толкова силна, че те кара да направиш избор. Да избереш риска. Още повече – да го поемеш с удоволствие.
После разбираш, че нямаш избор. Обичаш я или гориш. И то не просто я обичаш. Обичаш я като в роман на Хенри Милър. Извън цялата забраненост на забранената любов. Обичаш я отвъд пределите на обичането. Обичаш я до скъсване на червената нишка помежду ви. Позната тема. Тук обаче тази позната тема е развита по един друг начин, а именно – до крайност.
Лично на мен – като човек на крайностите – „Момичето на Милър” ми хареса много. Хареса ми и защото е филм, който има още една ахилесова пета, освен любовта-табу. Този филм засяга и темата за твореца, превърнат в чиновник или по конкретно – за писателя, превърнат в преподавател по творческо писане.
За непосредствеността превърнала се по неволя в посредственост. Ако времето е винаги хубаво и никога не вали – започваш да бленуваш за бури, започваш да копнееш тази суша да свърши.
За твореца тази суша е страшна. И пагубна. Той е готов на всичко, за да се измъкне от нея.
Но няма да стане по-лесния път. Искат се скокове. Животът е руска рулетка, любовта е патронът в заредения пистолет. Въпросът е: готов ли си да стреляш? Готов ли си да нарушиш тишината? Този филм нарушава тишината. И го прави така, че пристрастява. Гледай го. Няма да е веднъж.
Прочетете още от автора:
- Празникът за жената е любящият мъж
- Има ли любов в очите, когато сексът свърши?
- Силният мъж не наранява
- Не заблуждавай мъж, към когото си студена, че го обичаш
- Не вярвай на жена, която лъжеш
- "Уроците на Блага" и уроците на живота
