Сексът движи света. Любовта забавя движението. Останалото е твърде временно. Затворено в някакви минути на екстаза и мигове на щастие.
Всъщност – това щастие ли е? Или е някаква илюзия. Може би нещо временно, което продължава дотогава, докогато телата се съединяват. А после? Какво следва? Искрата там ли е? Угасва ли? Или може би пламва по-силно? Опустошителна ли е страстта или ни води до опостушаване? Какво казват очите?
Има ли любов в тях, когато сексът свърши, или всичко приключва с оргазма? Хубав ли беше? Имаше ли в него и нещо друго, освен обичайното.
В този първи абзац от статията зададох повече въпроси отколкото дадох отговори. Защото всеки от вас сам трябва да си отговори на въпросите. Вероятно и отговорите за всеки от нас биха били различни. Вероятно има моменти, в които се уморяваме въобще да си ги задаваме. И просто караме на автопилот. Докъдето стигнем. Дестинацията няма значение.
Сексът е химия и привличане, и нужда, и необходимост. Но достатъчен ли е той, може ли да съществува сам или всъщност това е поредната заблуда, с която се успокояваме, че не сме се влюбили в човека в леглото. Той тъкмо се събужда и иска да си ходи.
Какво лошо има, ако сме се влюбили? Защо толкова ни е страх от любовта? Факт – че е страшна понякога – страшна е. Възможен ли е обаче без нея светът? Допустим ли е? Май не. Колкото и да сме се автоматизирали в действията си и колкото и простичко да ни изглежда всичко, то си остава еднакво сложно. Чувствата не могат да замръзнат. Дори и да ги сложим във фризера. Ако забравиш месото във фризера – в даден момент то започва да вони и си принуден да го изкараш оттам. С любовта е същото. Тя живее, независимо дали я отричаш.
Да се върнем на въпроса за очите. Те никога не мамят. Затова няма и никакъв смисъл да маскираме реалността в други цветове. И ако е дошъл моментът за любов – да ѝ дадем шанс. Да опитаме да не се правим на голямата работа. Да бъдем директни в чувствата си. Когато желаем някого – да го показваме. Когато го обичаме – да не бягаме. В името на чистото живеене.
Това за любовта в очите е поезия. Поезията не съществува, но я има. И е семпла като живота. Едно пламъче в зениците, което не бива да изчезва след секса. Ако изчезне – сменете огънчето.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Силният мъж не наранява
- Не заблуждавай мъж, към когото си студена, че го обичаш
- Не вярвай на жена, която лъжеш
