Любовният триъгълник и някои от върховете му

11.03.2021 14:00

Ние – това е повече от аз и ти, е казал Бертолт Брехт. Но за да станем „ние“, е нужно първо да бъдем „аз“, да се опознаем, да развием чувствителност към себе си, да се обикнем.

Защо толкова често говорим за любовен триъгълник? Защото във връзките едно плюс едно е равно на три – срещата помежду ни ражда нови и различни неща, състояния, преживявания. Защото един съюз съществува, когато и докато твори – и то съвсем не само деца. И не на последно място – защото третото (невидимо, но неизменно) присъствие помежду ни е божественото, дъхът, духът, който ни събира, съчетава, помирява. И много и разнообразни са и лицата, и имената му.

За да кажем „ние“, първо трябва да кажем „аз“, е казала Айн Ранд. Затова често в любовния триъгълник нерядко помежду ни застава самотата, нуждата да се уединяваме, да се свързваме непосредствено със себе си. Отношението ни към нас самите, независимо дали го осъзнаваме или не, определя начина, по който се отнасяме към другия, към партньора ни.

Още от Авторите

Здравословното отстояние помежду ни, уважението ни един към друг е израз и на себеуважение, на желание и готовност за пълноценен вътрешен и външен диалог. Дава ни възможност и заедно, и поотделно да изследваме и да осветяваме тъмнината си, страховете си, да опознаваме и да култивираме трънливите си вътрешни територии, да ги осветяваме, като ги преживяваме. Дава ни възможност да се учим от живота си, да се грижим добре за себе си. И да оставим другите на мира.

Любовта ни среща и със смъртта. Смъртта като символ на непрестанна промяна, на сексуален екстаз, на раздяла с миналото, на среща със страховете и неизвестността, на надежда, на загуба на контрол. Смъртта като умение да си прощаваме, да не приключваме прибързано отношенията си преди да сме направили онова, което зависи от нас за трансформацията им. Смъртта като мъдрост да не поддържаме формални, кухи връзки, които мумифицират и нас, и другия. Смъртта като смелост да не се примиряваме, да изчистваме недоразуменията, да се освобождаваме от ненужното, от онова, което ни погребва живи.

Любовта опознава само онзи, който опознава и сянката ѝ. Затова нерядко и тя, сянката, застава помежду ни. Крамолите, гнева, раздразненията, нетърпимостта, високите градуси на напрежение, дори и смекчени от чувството за хумор, са нелеки изпитания, които ни предизвикват да срещаме и да опознаваме демоните си. Но същевременно именно те подхранват привличането, еротиката помежду ни. Неслучайно в гръцката митология любовта свързва Арес – бог на войната, и Афродита – богиня на красотата и любовта.

Там, където няма сблъсък, няма помирение; където изчезва отблъскването, си отива и привличането. Сянката ни учи да не робуваме на другия, да му служим, но не и да му слугуваме; да не ставаме роби на страстите и инстинктите си, нито да ги отричаме – а да ги култивираме и очовечаваме. Любовта събужда спящите ни демони – и те разчитат на нас да им помогнем да си припомнят светлината и да възвърнат ангелската си същност.

Любовният триъгълник е немислим и без радостта, без флирта, без играта помежду ни, без умението да се веселим заедно. Немислим е и без милосърдието – милостта както да даваме, така и да приемаме даровете на другия, да сме състрадателни, милостиви и към силните, и към слабите ни места, да се грижим един за друг, да се лекуваме, да се ценим. И да даряваме връзката – всеки със своите дарове, несравними и незаменими.

Различни и многообразни могат да бъдат върховете на любовния ни триъгълник. Но каквото и да ни свързва или разделя, нека винаги да има място помежду ни за онова неуловимо и невидимо божествено присъствие, което не можем да контролираме, което ни обзема и надхвърля и без което животът ни е низ от грешки, ние самите – сбор от слабости и разочарования, а любовта ни обитава само далечни и недостижими светове.

Прочетете още от Илиана Смилянова: