Сядам да пиша този текст. Пръстите ми треперят по клавиатурата. Чувствам се отвратително. Губя дар слово. Заглъхвам. Кървава трагедия в Бургас. Дете уби дете. Иван уби Никол. Деца. Деца! Момиче на 11 години е мъртво. Момче на 15 години става убиец. Как е възможно това да се случва? Недоумявам. Не искам да мълча. Няма да мълча.
Историята накратко: младежът и момичето се запознават във Фейсбук, разбира се. Никол има над 3000 контакти там. Активна потребителка е. Започва да си пише с Иван. Харесват се. Разбират се да се видят. Излизат на среща. Решават да пушат наргиле. Скарват се, забележете, именно заради това къде да отидат да пушат това наргиле. Влизат в един асансьор. Там Никол намира смъртта си. Убита, защото на Иван нещо му прещраква. Край на историята.
Неслучайно роптая толкова упорито срещу тия социални мрежи. Те са пълни с капани. Капани, в които лесно можеш да влезеш. Самият Фейсбук е капан сам по себе си. Докато си във виртуалното пространство, ти рискуваш да попаднеш в каква ли не ситуация. По невнимание. Напълно възможно е да изпаднеш в беда. Напълно възможно е да бъдеш пребит. Както става ясно – можеш да загубиш дори дъха си. За едното нищо. Представяте ли си за какво иде реч?! Това е някакъв кошмар.
Говорим си за...
С какво право? С какво право ще посечеш дните на някого? С какво право можеш да вдигнеш ръка срещу някого с нож? Какво ти дава право да го поразиш? Какво като си хлапе? Това ли би следвало да те оправдае? Какво си въобрази? Че действителността е като компютърните игри? Че можеш да наръгаш някого с нож и после да рестартираш нивото и да започнеш отначало, сякаш нищо не е станало? Това ли си помисли, хлапе?! Животът не е някаква проклета компютърна игра! Чуваш ли ме, хлапе?! Не е...
Простете, това бяха моите въпроси, адресирани лично към Иван. Към детето-убиец. Към убиецът-дете. Това са въпросите, които засядат в гърлото. Това са въпросите, които всички си задават. Това са въпросите, които би следвало да болят. Питам се – каква ли полза има сега от тях? Никаква. Никол вече я няма. Близките ѝ скърбят. Не, скърбят е нищожна дума в случая – те умират от мъка...
Ами близките на убиеца? Какво става с тях? Те го защитават. Съвсем логично е. Нали не тяхното дете е убитото? Какво значение има останалото. Така си казват те. И се успокояват. Как ли спят такива хора? Доколкото чух, майка му твърдяла, че не знаел как да борави с нож и вилица... Без коментар.
Къде е държавата? Защо мълчи държавата? Къде са законите? Става дума за умишлено убийство, а вие ми говорите за затвор от три до десет години! Не изключвам варианта и да му се размине. Ще го изкарат невменяем и точка. В България сигурно повече от половината убийци са „невменяеми“.
Що за система е това? Каква е тая система?! Искам някой по-компетентен от мен в областта на мига а ми обясни с какво обстоятелството, че си непълнолетен смекчава вината ти? Убил си човек. Отиваш в затвора, където ти е мястото. При останалите малолетни убийци. Жертви на немарливостта на своите родители, които не обръщат внимание на техните изблици на агресия. "Каква агресия?! Нашето дете е най-доброто! Какво говорите?!" Така казват родителите, които не познават децата си. Така казват родителите, които отглеждат потенциални престъпници. За финал ще си позволя да оправя един апел към тях. Ето така:
Родители, пазете децата си! Не им позволявайте да се нараняват! Утре вашето дете може да стане жертва. Утре вашето дете може да затвори очи завинаги. Утре вие може да сте на мястото на опечалените. Внимавайте! Децата са бъдещето. Пазете ги, все още не е късно!
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Хайде да си ги премерим... лайковете!
- Жената, мой човек, не е до теб само за да ти направи салата и да ти сипе ракия
- Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.
