Наскоро попаднах на едно видео в интернет, изобразяващо в общи линии следната картинка: как мъж разхожда жена си на каишка по улиците в Слънчев бряг пред погледите на всички останали минувачи.
Как ви звучи това? Гадно? Покъртително? Ужасяващо? Отвратително? Мога да изброявам до утре и прилагателните пак няма да свършат. Сещам се за една друга дума, като че ли правилната – омерзение.
Още веднъж – омерзение. Май съм си объркал века. Как е възможно да предпочитам романтиката, ухажването, подаряването на цветя, малките жестове и нежността пред чукането в стил „Петдесет нюанса сиво“, което впрочем проми милиони мозъци и изврати милиони.
Уж е модерно. Уж е cool. Нищо не разбирам. Как не ме е срам да не ми харесва да връзвам гаджето ми за леглото с белезници, да я налагам с камшик, да я заливам с восък и прочее и прочее.
Сигурно изоставам с времето. Сигурно остарявам млад. И все пак ми е трудно да приема някои неща за нормални. Някак не ми се иска да съм на мястото на следващите поколения. Тези на моите бъдещи деца, а после и на тези на техните деца. Какво ще разберат те за любовта? Ще има ли по тяхно време любов изобщо? А дано, ама надали, както се казва. Това ще да е някаква кибер любов, някакво подобие на любов. Виртуален опит да останем в реалността.
Тревожи ме повече един друг проблем – настървеното желание на мъжете да доминират над жените. Желанието да ги подчиняват. Не бих могъл да подкрепя господата, които превръщат съпругите си в лелки, само защото те отдавна са станали чичовци. Не бих могъл да застана зад мачовщината и показването на мускули. Ненавиждам всякакви нацепени батки и всякакви кухи лейки. Те са извън моя обсег. Не говоря за тях в момента.
С риск да бъда обявен за мекушав идиот ще призная – не смятам, че единствените функции на жените са да готвят, да чистят и да перат. Жената, мой човек, не е до теб само за да ти направи салата, да ти сипе ракия и да се разкара от телевизора, понеже дават мач и той те вълнува далеч повече от нея. Такива са голям процент от българските мъже. Донеси и отнеси. Сменяй памперси, скъпа. Това ти е работата. Сготви мусака. Не се прави така.
Дамата е дама. Не е парцал. Зная това, защото съм поет. Ако бях обикновена свиня едва ли щеше да ми пука въобще.
Но ми пука. И то не за да се правя на интересен. В действителност изпитвам някакво особено почитание към нежния пол. Ако се замислите – всички нас нямаше да ни има, ако не ни бяха родили майките ни. Жените. Те носят своята крехкост и красота. Те се нуждаят от ласки. Не от каишка около врата.
Безумно глупаво е това с доминацията, мен ако питате. Комплекси. Дайте да покажем колко сме силни. Дайте да тропнем по масата и да покажем колко сме силни. Дайте да покрещим малко на жените си. Защо не? Ние сме мъже и сме важни.
Важни ама друг път. Въздух под налягане сме. Предварително спукани балони с хелий. Никакви доминанти не сме щом ни трябва верига, за да демонстрираме властта си. Никаква власт не е това.
Това е лъжовна власт. Това е копиране на онова, което показват в хардкор порнофилмите. То няма общо с живота, тъй да се каже.
Жал ми е за всички деца и тийнейджъри, които ще изгледат клипчето, за което ви споменах. Жал ми е за ценностната ни система от която няма и следа и за съжаление съм наясно, че ще става все по-лошо с напредването на света.
Този кошмарен свят, в който жените биват водени на каишка, вместо да бъдат хванати за ръка, прегръщани и целувани. Не, благодаря. Нямам никакво желание да бъда част от подобен свят. Това не е свят. Това е ад. Махнете ме оттук.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Три неизбежни български романа
- Сузанита - плесник в лицето на общоприетите човешки ценности
- "Тайната съставка на секса е любовта!"
- Поезията и жената са едно и също - Вселени... Не се ли отдадеш напълно - гориш
- Сексът движи света, а любовта забавя движението
- Един аналогов човек в дигиталния свят...
- За четенето като протест срещу глупостта
