Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.
Снимка: Thinkstock

Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.

От десет дни съм на морето. Реших да напусна за малко големия град. Изключих си телефона. Затворих си фейсбука. Забравих за задълженията си в столицата – за онази ежедневна, смазваща рутина, която поглъща ежедневието ми. Забравих за тревогите.  

Впрочем, така живеем всички ние. Сред шума на големия град. Бързащи за работа. Все закъсняваме за някъде. Трудим се с часове в някакви фирми. Често пъти сред колеги, които ни дразнят. Станали сме част от системата и няма измъкване.

Прекрасно е чувството, когато минеш покрай табелата за излизане от София. В колата дъни МЕТАЛИКА и ти си щастлив. Щастлив си, защото си излязал от клетката. Клетката, в която хората се въртят като хамстери, без да се уморяват. Дори и да се уморяват – никой не ги пита. Такива за механизмите на системата. Така функционира машината за съществуване. Не я разбирам. Не ме вълнува.

Всеизвестна е максимата: „Който не работи, не трябва да яде.“ Окей, съгласен съм, но не става само с бачкане. Човек отвреме-навреме трябва да помисли за себе си. Никой друг няма да помисли за теб, ако ти сам не го направиш. Така си казах, докато стягах багажа. И отпътувах...

Едва ли има нещо по-велико от пътуването. Преместването от точка А до точка Б. Бягството, което можеш да си позволиш, защото си го заслужил. Когато избягаш – всичко става различно. Шефът ти спира да е шеф. Проблемите престават да бъдат проблеми. Защото за момент си  изпуснал парата. Полезно е. Понякога е по-полезно от фитнеса, джогинга и диетите. Лично аз предпочитам да съм сред природата.

Природата! Нашата майка, за която често забравяме да мислим. Хвърляме си боклуците, където ни падне и не ни пука от никого и нищо. Царе сме да направим мръсотия, докато не се наложи да почистим щетите. Тогава не ни се занимава. Мързи ни да отделим пет минути в името на всеобщата чистота. Бил съм свидетел на какви ли не примери за подобна немарливост. Не желая да ги изброявам сега. Хваща ме срам. Както и да е.

Мисълта ми бе друга – природата е далеч по-могъща отколкото ние хората бихме могли  да си представим. Ако един ден слънцето се взриви това ще е краят. Не това да ни уволнят или да не ни повишат във фирмата, където киснем за пари. Или казано с едно изречение – смъртта на човечеството зависи от смъртта на природата, а не обратното.

Не зная защо изпаднах в тези размисли. Намирам се на нос Емине, докато пиша това. Наблюдавам синевата. Синият цвят ме хипнотизира, прави ме друг, смирява ме.

Изведнъж в главата ми изплува споменът за легендата, която се е разказвала от бабите из околността. Легендата за онази красива девойка, която някога веднъж спасила давещ се моряк-корабокрушенец в страшна буря. Морякът се влюбил в девойката. На раздяла обещал да се върне, но забравил дадената дума. От сутрин до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя любим. Накрая, обезумяла от отчаяние, се хвърлила в морето и вълните станали пурпурночервени.

Хващам ръката на момичето, с което дойдох тук. Нямам никакво намерение да я пускам. Мога да остана с нея на това място колкото поискам. Каква по-дълбока медитация, кажете ми. Не ви трябва медитация. Трябва ви почивка. Трябват ви въздух, вода и небе.

Въздухът е живот. Водата е дар. Небето е покой. Животът е път. Пътят е смисъл. Смисълът е любов.

Край.

Прочетете още от Росен Карамфилов:

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Абонамент