Капаните на емоционалното наследство

Възпитана съм малко като момче.

В онзи дух: „Бъди смела, когато те е страх” – да скочиш от катерушка, да се люлееш на люлката силно и да скачаш от нея, когато се издига нагоре, да не падаш по дупе, когато се уплашиш от скоростта на стръмната писта, да запазиш равновесие на велосипеда, да „не се даваш на момчетата”, а да им шибнеш един, когато те нападнат – онези неща, които тренират физическото тяло и неговите умения да създаде условни рефлекси, които да го защитават.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

Няма нищо лошо в този тренинг. Той си е съвсем ценен на физически план. Особено ако искаш да си силна като Пипи Дългото чорапче и да вдигнеш с една ръка кон.

Аз успях да вдигна с една ръка само един плюшен слон, по-голям от мен на височина и обем. Но в детското въображение, когато картинката прилича на оригинала, това може да бъде достатъчно, за да го играеш Пипилота. А когато се случеше да се сбия с момчета, естествено го карах по женски – с дране, хапане, скубане.

В краен случай - ритане в слабините.

Макар това понякога да беше основание за гордостта на татко, аз не изпитвах никакво удоволствие от победите си. Радвах се, когато свърши тая мъка да преодолявам страха си. Не се чувствах герой, когато видя ревящи момченца със гривничка и синина от зъбките ми по ръцете им. Особено, когато гневните им майки идваха в училище и искаха да бъда наказана. Гледах да избягам, да се скрия и да си играя с куклите. Или да си рисувам. Да правя нещо кротко, да бъда оставена на мира в богатия свят на въображението, което ми разказваше приказки за любов, а не за физическа смелост. Но го можех, когато се налага.

Не се цепех от детските банди, които се биеха с децата от съседния двор за трофея – една люлка-лодка. Размахвах си пръчката, предимно в защита, връщах се с рани – истински герой. Хубавото беше, че поне тогава никой у дома не ми се караше. Раните бяха доказателство, че съм била смела. Гордеех се определено и затова, че съм била едно цяло с детската банда – защитник и боец за обща кауза.

Още от Авторите

Не знам какво си е мислела майка ми за бойното ми възпитание, защото никога не го е казвала на глас, но определено ми създаваше неудобство факта, че единствената женска война, която водеше е да съм облечена с роклички, за да съм „момиченце”. Вероятно е отказвала дори да мисли за опцията, че ще се катерим по дървета, че може да се бием с пръчки или че могат да ти се подиграват, че ти се виждат гащичките, когато се катериш по дуварите. А голите крака, всички знаят, по-лесно се нажулват и раняват. И повече боли. Но, това беше положението. Какъвто и боец да бях навън, не смеех да противореча у дома.

Въпреки че никога и по никакъв повод не ми е посягано физически, отношенията ни родители – дете се управляваха от така наречената „сугестивна защита”.

Научих за нея покрай някакъв документален филм за елените. И така съм го запомнила. Когато два елена се срещнат, те се наблюдават известно време. Не се сбиват веднага. Първо прилагат въпросната „сугестивна защита”. Благодарение на нея, в някакъв момент единият елен може да прецени, че другият е по-силен от него и е по-добре да не влиза в битка, в която ще бъде победен. Обръща се и се оттегля. Идеята е да пречупиш другия с излъчване на вътрешната сила. Да се откаже, не да го набиеш. Тази техника, която впрочем се ползва и при бойните изкуства, създава рефлекс на подчинение. И ние свикваме да се съобразяваме.

Но също така, се научаваме да го използваме. Спомням си, че съвсем интуитивно като малка седях пред огледалото и се опитвах да гледам като тигър. Часове наред тренирах различни погледи. Обичах и да рисувам очи, които въздействат. Със сигурност, на някакво ниво усвоих и прилагам „сугестивната защита“ и в собственото си поведение като голяма. Дори не знам, че го ползвам, научавам от обратната връзка.

Говорим си за...

В началото се учудвах. Вече ми е нормално да чувам, че някого съм погледнала някак и той или тя се е възпрял да се държи по някакъв начин, който е почувствал като неуместен.

Имала съм и доста гаджета, които са ми признавали, когато вече сме прескочили в приятелската фаза, че погледът ми ги е карал да се чувстват оголени, като „прочетен вестник“, разкрити и някак глупави и недостойни. Или „притеснявам се, че ме мислиш за тъп“. А в такива ситуации и с такова усещане, всеки здравомислещ мъж рязко подвива опашка и се оттегля към територии, в които погледите към него изразяват възхита и респект. Така е редно. Съгласна съм. Просто аз не съм тренирала възхитения поглед. Може би защото не съм го и виждала. Като дете имам предвид.

Разказвам тази история, защото на каквито и ценности да си мислим, че възпитаваме децата си, с каквито и да било методи, те всъщност попиват само онова, което ние сме като родители. И това предопределя интимния живот на децата.

Моя приятелка – психолог ми каза, че децата запаметяват като модел отношенията между родителите си, когато са възраст между 3 и 6 години. Представете си, че това е запис на файл, който сканира и запаметява модели, след което ги архивира и те не му влияят известно време. Започва да развива други качества, по-скоро ментални, докато не дойде пуберитета. Тогава идва падеж и тази папка се разархивира като субтитри на филм, който сме свалили. И няма не искам – каквото и да ти е вменено като възпитание, в интимната реалност излиза каквото е записано на подсъзнателно ниво.

Това е причината да сме много различни в социалното и интимното си поведение. Онова, на което ме е възпитал баща ми, ме направи добър боец. Факт, не го отричам. Помогна ми да бъда професионалиста, който съм, да се справям с работата си, да бъда екипен играч, да не се страхувам от предизвикателства. Да развия „онзи поглед“, който може да откаже някого от безполезни битки.

Но в интимния свят, всичко това е противопоказно за създаване на партньорство, в което женската сила е в това да бъдеш пасивна и приемаща страна. В която има мекота и състрадание, в която има възхищение и вяра в другия. Колкото и да ми отиват рокли, те не променят погледа.

И все пак, живеем в свят, в който може да се излезе от този омагьосан кръг. Когато го видиш, когато осъзнаеш, можеш и да се препрограмираш. Можеш да внесеш енергия от чистия източник на женска енергия, който да размагнетизира старите модели и да внесе ново себеусещане и магнетизъм. И не само че може, а сме длъжни да го направим. Не само заради себе си, но и в името на децата.

От момента, в който се родят, е много по-важно да пресъздадем и превъзпитаме себе си, отколкото да възпитаваме тях. Така или иначе, те ще направят запис само на това, което сме. Не на онова, което много ни се иска да те да бъдат, но ние сме успели да бъдем.

Едно е сигурно – ако улесним живота си и приемем любовта, от която сме създадени да отхвърли старите, ненужни и ограничаващи програми, ще улесним и техния. Когато правиш най-доброто за себе си, то винаги има позитивен ефект и върху всички останали.