Ден първи

Ден първи
Снимка: Thinkstock

Катя Стоилова

Тази нощ сънувах баща си. Извадил каците на двора, напълнил ги с вода, затапил процепите с царевични кочани и ги замазва с тесто. Олекна ми на душата! И цял ден ми беше светло. Неизпълненото в плановете за миналата година беше да се опитам да варя ракия. Не помня много от процедурата, а още по-малко от неговата рецепта за люта карловска ракия. Нали съм момиче... Други бяха игрите и очакванията ми за "когато стана голяма". А момче нямаше и така си отиде с него магията на бистрата огнена вода.

Баща ми пиеше малко. Правеше ракия по-скоро като част от мъжката тръпка към живота. Поради същата причина беше и ловец. Когато се прибираше, миришеше на огън, шума и диво. Липсваше ми тази миризма, когато се разболя, но той категорично се противопостави на желанието ми да се запиша в ловната дружинка. "Ти си момиче, къде ще се скиташ с мъжете." След смъртта му взеха пушката. Щом няма ловец в къщата, не ни се полага. Такива са законите. Беше ми криво, че не бях събрала кураж да го заместя.

После продадохме и колата. Имах книжка, но трябваше да я закарам до сервиза. И да обясня какъв е проблемът. И те също да ми обяснят, а аз да разбера. Това ме плашеше, не беше от нещата, в които се чувствах на място.

Когато си отиде, къщата на село запустя. Мама не искаше да стъпи там, като отказ да продължи без него. Сестра ми тотално се гипсираше. Като пиленце, което е паднало от гнездото и не чувства крилото на родителя. Някой трябваше да наглежда бащината къща. Ходех, плевях двора, тупах чергите и си тръгвах. И тя взе да се руши. Младите ластари на лозницата се захващаха пролет към керпича, пробиваха си път през старото дърво на джамовете и се наместваха в опразнения дом.

Нямах избор, трябваше да намеря ножицата и да се науча да режа лозовите пръчки. После ми стана мило като взе да плаче от благодарност, че я освободих от тежестта на сухото. Вече бяхме създали връзка и нямаше начин да я оставя дотук. Открих пръскачката. Научих се да смесвам препаратите. Живна татковата лоза и взе да ражда. Ами сега? Всяка следваща година гроздето ставаше повече. Не върви да го оставиш да изгние, а да го изядем – много.

Бъчвите ме наблюдаваха отдавна от саята, но аз се страхувах да погледна натам. Нали бях момиче! Исках да си тежа на мястото. Какви каци, какви казани. Не, не! Не... още.

И тази нощ след съня с татко, който се приготвя да залага ракия, си спомних как я налива първо в големи стъклени дамаджани, където тя се опитомява, защото прясната ракия е като бомба, а после я прелива в красиви бутилки, които събираше за целта. Спомних си шума, който тя издава, докато пада през гърлото на бутилката. Като вятър в началото и в края, като ручей през дъбови листа. Избата под земята беше пълна с дамаджани и бутилки.

Шест години след смъртта му, за раждане и погребение, от зло и за добро, пия и черпя от там. Дупките в пръстения под на зимника стават все повече и повече. Чувствам ги питащи и очакващи. Да поемат нови съдове с игривата течност и да ги приспят за дълго. А аз не знам как... Нали съм момиче... И се страхувам някак си да опознавам живота по начин, който не съм отиграла в детството. Нали точно татко не ми позволяваше да се занимавам с мъжки работи.

Той искаше да съм си момиче. Може би трябваше да оставя нещата на времето. Да замете всичко. Лозницата. Къщата. Както стана с пушката и колата. И да си иде родът без мъжко дете. Как можех да нося отговорност за неща, които са предопределени от съдбата. Нямах отговор, а ми тежеше. И тази нощ татко извади каците. Затапи ги. И е весел. Време ми е! Какво като съм момиче, ако татковата благословия е с мен и ако чувствам силата.

Тиха и смирена е болката по Коледа, като налята в бутилка люта ракия, която спи в земята. Вечерта сипах по една, нали са празници. Прибрах духовете на мъртвите на масата на живите. А като пийнахме, живите подгонихме мечтите си за новата година. Трябва да запълня дупките в избата, трябва.

Олекна ми. На ходилата. И на раменете. Побързах да легна преди да ме догони в босия ми път битието... Баща ми ще събира сливи за ракия. Искам да съм там. На хармана. Лято е. Чувам пръта, който брули шумата от дървото, а зрелите плодове падат отчетливо и тежко по тревата. Пукат се като начервени хищни устни на кръчмарка. Аз ги събирам, а пръстите ми лепнат от сок, който ще се превърне в забрава. Но първо дълго ще шуми в каците. Като живота.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти