Защото трябва. Защото можем. Защото сме истински.

Защото трябва. Защото можем. Защото сме истински.
Снимка: Thinkstock

Ние, съществата с очи. Съществата, пълни със смисъл и душа. Съществата, които всеки ден се борим за щастието си. За любовта. За живота. За вярата и надеждата. За мечтите и вечността.

Ние, крехките същества, които бягаме и се намираме, крием се и се преоткриваме, създаваме и рушим, изоставаме и никога не тръгваме, обичаме и никога не забравяме. Ние сме тези, които градим. Бъдещето си. И вечността. Която всъщност е в сърцата...

Лутаме се в кръговрата на отиващото и идващото се, промивайки останките от онова, което сме загубили. Зашиваме вече скъсалото се, но оставаме с поредните празни души, продължавайки напред. Защото трябва. Защото можем. Защото сме истински.

И един ден, докато вървим, просто спираме. Някъде там. Стъписани пред необратимото. Спомняйки си някого, който вече го няма. Точно в този крехък момент, си спомняме неказаните думи. Недоизказаните чувства. Безмълвието на отминалите дни. Радостта на миговете. Трепетите. Усмивките. Пулсът. И вечността, която скъса нишката си и остана завинаги във времето.

Всеки от нас спира по няколко пъти в живота си. За да осъзнае. За да преосмисли. За да изпрати. За да се сбогува. За да запечата с очите си всеки спомен, отекващ като тишина.

Защото очите са тези, които за по-малко от един живот, се научават да изпращат толкова изкусно, че понякога не осъзнаваме, кой е минал, като полъх покрай нас, оставил ни е и си е отишъл.

Докато времето безпощадно пресмята миговете ни, а след това ни учи да живеем без тях.

Разстоянието между хората не раздалечава. Раздалечават онези малки стъпки, които оставяме някъде там, на онзи път, по който стъпваме хиляди пъти в мислите си.

Точно тогава се появява онзи малък промеждутък от време, в който устрема ни води до забрава на емоции и усещане, които някога сме изпитвали.

Това е този промеждутък, който боли неистово, заради спомена за думите, които не успяхме да споделим и след които нищо не е същото. Това е времето, в което се разделяме с мястото, на което сме отдали чувствата. Мечтите. Трепетите. Обичта си.

Тогава си спомняме колко струва онова, което ръцете ни купуват? Има ли цена това, което душата ни пази? Спомняме ли си дали има с кого да споделим мълчанието си? Можем ли да изгубим, за да не нараним?

Всеки сам за себе си знае отговорите.

Не е нужно нищо повече, от това да умеем. Да изслушваме. Да разговаряме. Да насърчаваме. Да останем. Или да си тръгнем. Ако сме ненужни. Тогава става ясно, колко щастие сме побрали или разпръснали...

Само едно със сигурност не знаем - колко още остава. Да се доближим. Да докоснем. Да погалим. Да стоплим. Някого. Защото след човека – думите остават.

Друго няма.

Автор: Лора Бачийска

Припомнете си още от Из Edna@:

Защо не се родих глупачка?

Шоколад и ванилия

Силата, която притежаваме

Ако мъжът ми беше милионер...

Стоплих го, а той ме подпали...

Позволи си да направиш всичко това, от което те е страх...

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти