Каквато и да било сантиментална автоквалификация  буди съжаление, а при по-развит нюх – отвращение. Мисля, че съм стигнал, простете, до последното.

В България, любезното нам отечество, почти всички побързаха да станат професионалисти и аз моля за извинение за отказа си да бъда сметнат за такъв – под професионализъм в България се разбира да произвеждаш много равномерно  страшно равни порции скука и да не спираш да го правиш в избраната произволно област, както и да обясняваш какво благодеяние е твоята собствена изчерпаност, при включен касов апарат. Не че не го мога тоя екзерсис, но не го искам, идва ми много....

Тук възниква проблемът – как да обясниш, че си се отказал, защото не го искаш, а не защото не го можеш? Ами то не е възможно пред хора, които имат всевъзможната воля за всевъзможна изява. Дори и да им го кажеш в очите, те ще го премълчат и това няма да бъде събитието на техния нескончаем аспирантски минимум. При толкова много лица, които дебнат, за да удостоверят, че си се провалил, защото не можеш, а не защото не го искаш... Но човек свиква и с това...

Аз съм, простете, писател – това не значи да издаваш равномерно книги и да участваш в конкурси, в един момент това може да означава и да се откажеш да издаваш книги. Моята задача е, струва ми се, по-трудна, защото считам, че истинският писател прави неотклонно да се случват ситуациите, дори и една четвърт от които смогва да опише в книги. Дори сега съм склонен да открия агенция за бързо олитературяване на нечий живот – та това си е голям луксус...

Счита се, че съм различен. Външно... Не считам, че човек е възможно да се яви под вънкашност чужда, ако няма вътрешност своя. Предрешението е въпрос... на решение, все пак... У нас изобилстват предрешения, които нямат вътрешност и изхабяват вънкашностите, заменяйки ги с коруби. Друг е въпросът, че подобно разграничение е случай на неразвитост и на анонимно решение. А ако няма какво да изразиш? Артистът неизменно е постигал такава импрегнация, при която само дебилен просител би повдигнал въпроса, а това - ваше вътрешно убеждение ли е, или просто театър?

Всяка стилистика е въпрос на благосъстояние, зад което стои една благословена нищета. Счита се, че когато човек има стил, това му пречи за свободно общение в живота. Това е една голяма заблуда, национално обричаща ни на бедност. В повечето случаи до никакво общение не се стига, ако няма уясненост на формата – повече от ясно е, но не и у нас, че изтънчеността търси да се свърже с първичното, а не с нещо подобно.

Да бъдеш верен на стила си, не е въпрос на идеология, макар че може да поеме много идеология. Това е много опасната ситуация на инсценировка, която сценарира твоята собствена слабост, твоята уязвимост. Различавам два вида стилистики – едната е формализацията на доволния простак, който прибягва до някакви форми, които идат с новото му положение и това е въпрос на надебеляване. Нещата са много и излишни. Другата е стилистика на изобилието, на разкошеството и там от всичко можеш да се откажеш, защото изобилието е въпрос на неупотребеност, на недокоснатост, а не на консумация.

Затова Марсел Пруст си е сменял всяка вечер ръкавиците с абсолютно нови и не се е хващал на слугинята, пробутваща му добре изпраните от предния ден. За всеки стил “светът като че за първи път” е особено важна визия. Невинността е важна за стила, при това в перспективата на всевъзможните човешки вини. Простакът е лишен от стил, защото е принципно невиноват и това означава отвратително и безразборно струпване на белези на благосъстояние. И няма спиране...

Да избереш своя стил? Това означава да решиш какво изобразяваш, но не като преднамереност, а като непреднамерено и обезателно застрашено естество. Една Коко Шанел не е възможна тук, не поради липса на пари, а поради липса на калкулиране на уязвимостта, на която предстои да се превърне в сигурен и обезателен контур. Калкулацията тук е следната – една установеност превалира в друга и, като се замислим, все същата.

Нищо не се изобразява, освен принаденост към икономически отношения с безусловно печеливш резултат. Ако ти се носиш еди как си, ти си от онези, каквито и да са те, които печелят. А стилът предполага свободата и ужасната уязвимост, ти да не си бързо разпознаваем, като принадлежащ към онези, които са точно такива и онакива. Луксът на стила е луфтът на недотам бързото разпознаване. Стилът не е рекламна акция. В нашия случай това е подигравката, че това лице може да се окаже облечено в подобни дрехи.

Затова у нас често се случва за ексцентрично да бъде сметнато онова, което е консервативно. Истински симптом на, простете, помиярщината. Изискуемото не е непременно изящно, както казва Фердинанд в посланията си към Борис след абдикацията. Българите бъркат изискуемо с изящно... С определен статус, те считат, че определената марка е задължителна за тях и прибягват до нея. Те рядко си дават сметка, че зад един много блед нюанс в колекция на Армани стои бързото открадване на впечатлението от избелялата дреха на един бедняк. Те почти никак не схващат, че бързината на едно, така чудодейно оневиняване, е истинската сигнатура на лукса.

Понеже в България се заплаща забавянето, което може да бъде и забава... Забавянето у нас се е превърнало в забавност, в шоу-програма...