Велина Томова
В отговор на текста на Росен Карамфилов „Мила Родино... или защо сме единствената държава, в която хората с увреждания биват наричани инвалиди“ (бел.авт)
Отдавна знам, че недъзите не са заразни. Не извръщам очи, когато минавам покрай човек в инвалидна количка. Но знам, че не знам как да се държа.
И затова и не мисля, че на детето ми съм обяснила кой знае какво, освен че в никой случай куцането и инвалидната количка не са смешни.
Но когато то сочи и пита, какво да направя? Да му кажа „не сочи“ и да подминем, защото така правим с другите непознати хора?
Да обясня спокойно? Така се притеснявам, че човекът в количката ще се смути, че е станал обект на моят урок по добро държание.
Да се спрем или да подминем? Да питаме или да се правим, че всичко е нормално, т.е да останем безразлични?
Децата питат и сочат. Те са любопитни, незлобливи и отворени към света. Тяхното желание да знаят е нашето неудобство от липсата на правилни отговори.
Какво да правя?
Да предложа ли помощ на човек в количка или не, ако се срещнем на улицата? Ако му предложа, той няма ли да се обиди, че го смятам за негоден?
Ако пък не му предложа, няма ли да се засегне, че у мене няма грам човечност?
Аз наистина не знам, хората не знаят, защото никой не ни е научил, никой не ни е обяснил.
Ако ни помогнете, Росене, да намерим общ език, няма нужда никой никъде да бяга.
Но докато няма диалог, ние ще останем инвалиди в общуването с инвалидите.
Добави ни в предпочитани източници в Google
Още по темата
