Какво е да си „различен“ в България? Зная отговора на този въпрос от много години. Всъщност – откакто се помня. Бях първото дете на инвалидна количка, чиито родители бяха дръзнали да го изведат в парка през деведесетте. Бях като някаква атракция. Децата се обръщаха след мен, а майките им се кръстеха. „Пази Боже!“ – четях по устните им, докато отминаваха.
Такова ни е мисленето. Ако не можеш да ходиш – си недъгав. Каква гадна дума – недъгав. Тоест нещо ти има. Не си като другите. Не можеш да си вържеш обувките, следователно си никой. Обект на присмех и подигравки.
Преди беше още по-страшно. Хората съвсем нямаха култура за тия неща. И дори не възпитаваха децата си в приемане на различността. Все си мисля, че оттам би следвало да започнем – от възпитанието. От въпросите на едно дете, например. От тия, по детски наивни, малки като бебешки ръчички, болезнени като разрез, въпроси. Те подсказват дали един родител е говорил с детето си, след като то е посочило с пръст някой човек с физически проблем, да речем. Те издават в цялост картинката: „Тоя батко защо го бутат, какво му има?“
Идва ти да изкрещиш, че нищо ти няма. Но ти има. Различен си. Отличаваш се. Като вълк, попаднал в стадо, вместо в глутница. Кофти ситуация. Остава ти да се приспособиш. Гледат на теб с друго око заради проблема ти. Не те понясат, защото не си като тях. Ще им се да те разкъсат, да те разпнат даже, ако им се отдаде възможност. Сложили са ти етикет. „Некачествен“, „нефелен“ или както споменах одеве – „недъгав.“ Пфу!
Повдига ми се. Да ви имам културата! Мила Родино, ти си земен Рай...! И какво от това, като сме единствената държава, в която хората с увреждания биват наричани инвалиди. Тесногръдие! Срамота! Мога да ви дам пример на поне три езика, където такава дума няма. Просто не съществува в речника. По нашенски обаче – инвалиди! Поздравления, народе! Защо не? Нищо, че “invalid”от английски означава „невалиден“.
Правим се, че не забелязваме позора, но това не го изтрива. Същинският, грамаден, плътен позор, който би трябвало да изпитваме от себе си. Ние – респективно вие – нормалните! Нима не е ужасяващо да обявиш жив човек за невалиден. Кой си ти, за да го направиш? С какво си повече от тоя под теб? Кажи – с какво?!
Напълно възможно е и обратното. Нали се сещате – и Бетовен е бил глух, но пък е бил гений. Понеже е чувал музиката не с ушите, а с вътрешностите си. И Бетовен ли бихте нарекли инвалид?! Сериозно питам.
От десетилетие насам не ми е смешно. Уморих се да живея сред невежество. Уморих се да съм зорлем различен от всички наоколо. Те ме правят такъв. С мисленето си, със светогледа си. Отчуждавам се от средата тук. Бил съм в Европа. Чувствал съм разликата. Изпитвал съм човещината, хуманността.
Що за парадокс – в собствената си, майчина страна, не чувствам тая човещина, тая така необходима топлота. Тука има дефицит на човещина. И поради тая причина, един ден ще отлетя с първия самолет. Не само защото съм „инвалид“. О, не, не заради това. Ще го направя по обратната причина. За да докажа, че не съм. На практика – никой не е. Хората на колички първо са хора. Преди всичко. Те също се радват на живота. Те също страдат.
Знаете ли? Истината е следната – на нас, „различните“ не ни оставиха избор, освен да бягаме. Да се махаме оттук. Да идем някъде, където улиците и тротоарите не са разбити и непригодени за количка. Говоря – в самия център на столицата, не къде да е другаде. Купиха ни сами билетите и ни казаха да си ходим. Пропъдиха ни. Държавата ни прогони. Отиваме си. Бъдете спокойни – няма да се върнем. Сбогом.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- „Ще живея така, както желая или изобщо няма да живея.“ - изгубихме Долорес О’Риърдън, изгубихме един космос
- За да влезеш под чаршафите на една жена, първо трябва да влезеш в ума ѝ
- Къде ти е бил акълът, приятелю, когато си казвал онова заветно „Да“ в църквата?
