Помните ли онова чувство, което само гозбите на баба могат да донесат?
При това, то те вкопчва внезапно и в най-неочаквания за теб момент....,така.... без причина и без предупреждение... Ще ви разкажа за картофената манджичка на баба – уютна и вълшебна..
Беше толкова ароматна, че всички рецептори, не само тези в устата се обостряха.
Кожата ми се отпускаше и ставаше кадифена, сякаш не просто вдишвах ароматите на ястието, а се обливах с тях вътрешно; очите ми замижваха, предвкусвайки усещането за блажество още след първата лъжица; краката ми натежаваха, сякаш – аха , няма да достигнат диванчето пред масата от приятната отмала.
Всъщност никога не съм знаела точната рецепта за ястието....Аз дори баба не помня добре – тя си отиде толкова отдавна, но... вкусът в устата ме завърта в спомени - за детство, на лека тъга, за бяла стая с красиви бели скринове и бели покривки; и кухничка ... със печка на дърва..., цъфнали невени точно пред малкото коридорче на малката кирпичена къщичка ..., шум от листата на огромна кайсия,... и спокоен детски сън, дълбок - както никога след това.
Случвало ли ви се е да усещате някого толкова силно, че само това усещане да е достатъчно да сготвите любимото си негово ястие, без да знаете рецептата, ей така – водени от аромата и носталгията?.... ...На мен ми се случва понякога.. и разбирам това по заблестелите от учудване очи на майка ми и категоричните думи на баща ми: „Мирише на манджата на бабата”...
Разбирам и по допира с продуктите: картофите.... - сякаш всеки е по-гладък, по-мек, а лукът не люти на очите; доматките сладнят, а щипката джоджен те омагьосва все едно си вдъхнал опиум.... И чужди хора са я опитвали тая магия... има нещо в картофената гозба на баба.... само кимат и хапват....до дъното на чинията, все едно са били на скъп ресторант и са се възнаградили за тежки усилия.
Рецептата е малко объркана и започва така: Проскърцва малката външна портичка, водеща към градината на баба. .... Дядо стои на пейчицата в близост до голямото дърво, с ножче в уморената си ръка. Сядам при него и той ме учи да дялкам , а после и да садя моркови. Тихо е и някак магнетично...само невъздържан петел от близката къща смущава този идиличен момент между поколенията. Чува се далечна музика – птиците са започнали състезанието си по надпяване.....
И в тази омая, в този почти съвършен момент, разбираш че нещо е липсвало...Тънка струйка аромат се спуска безмилостно към детското ти носле от отвореното прозорче на кухненската стаичка и .... замирисва Божествено....с главно Б.
Мирише на картофената манджичка на баба.
Най-хубавата, най-вкусната, вълшебната....
А иначе - съставките са обичайните: няколко картофа, малко лук, доматки, чушчици и подправки от градината.., малко джоджен, брашънце за плътност...и усещането, че баба е тук, в скучния тесен апартамент, в бетонния мръсен град, на незнаен етаж - далеч от пръстта на земята; без градина и без пейка, на която да седне твоя баща с детето ти, за да го учи да сади моркови, без прозорчето, през което то да усеща гозбите на своята баба; без птичия концерт, но със същия аромат и ...с надеждата, че щом ти повтаряш любим човек и тебе има кой да те повтори.....
Автор: Велина Данаилова
Добави ни в предпочитани източници в Google
