Няма тъга, която не може да бъде преживяна. Старите хора са пълни с мъдрости, в чиято истинност се убеждаваме с времето.
Всяка първа любов е предпоследна, а в настоящето се оглежда животът – с чувствата ни, с убежденията ни, с прошките, които даваме негласно. И в това се състои чарът на „тук и сега“.
Влизам в кварталния магазин, където ме познават по име. Обичам магазинчетата, в които можеш да размениш блага дума с продавачките, да споделиш усмивка покрай смешка, която слага щастлива точка на уморителния работен ден. Чакам чинно реда си на касата, докато погледът ми минава през шарените опаковки на вафли, шоколади и кафе.
Приятно е, уютно.
Точно в същия момент дочувам разговор, който застаналата зад мен жена води по телефона. Тя е облечена с вкус, има маниер, но упорито спряга глагола „бюджетирам“. Прави си сметка какви подаръци има да купува за новогодишните празници, споделя това очевидно с най-добрата си приятелка, без да се интересува, че децибелът надвишава еуфорията на пазаруващите в края на поредния работен ден. Намръщена е, почти яростна.
Докато „бюджетира“, тя не вижда нищо, не чува, за нея светът в момента се побира в картонени кутии с панделки.
Същевременно бюджетът на двама студенти е крайно недостатъчен, за да си набавят пищна вечеря – две прозрачни кутийки с ориз, хляб и две малки бири – от най-евтините. Стискат и пластмасови прибори, те са бонус от магазина. Застанали са непосредствено пред мен, чакат реда си, смеят се и изглеждат щастливи и благодарни. В очите им отсега се отразяват светлините на коледните лампички, които вероятно ще огреят стените на скромната им квартира.
Усмивките срещу намръщените физиономии.
Бъдещето срещу минало, което е най-добре да бъде забравено.
Най-сетне идва и моят ред. Касиерката ми намига свойски, докато слага продуктите в найлоновата торба, а аз хвърлям по един поглед ту към дамата зад мен, ту към студентите, които напускат магазина.
Животът е шарен, казвам си. Животът е непредсказуем и уникален заради противоречията, на които е обречен. Защото само срещу няколко лева едни си купуват радост, докато други остават тъжни, въпреки многото похарчени пари.
„Така е то“, би казал Вонегът. И щеше отново да бъде абсолютно прав.
Още от Добромир Банев:
-
Колко е важно да гледаш нагоре
-
Есен: Равноденствие на любовта
-
В „Обичам те“ отсъства буквата „р“
-
Пощальонът вече не звъни два пъти
-
Да продължиш напред, е умението да вървиш към щастието
-
Когато си тръгваш, затвори вратата след себе си
