Съсипани хора. Умислени в собственото си оцеляване, не виждат слънцето, което си отива. Омотани в битовизми, не ценят багрите на есента. Навън е светло, в душите – пусто. Разпятия, пред които богохулстват. Хули от и за любов, каквато вече не помнят.
Това не е част от масовка в кадър. Това са реални човешки същества, повечето от които се чудят как да свържат двата края. Усмивки от старите ленти. Нови обувки, които препъват разкопаните тротоари на София.
В някаква особена безнадеждност тук-таме се прокрадва обещанието за предстоящия продължителен дъжд. Цигуларка в подлеза на НДК маневрира със стария си лък върху инструмент, който припомня Моцарт. Шоколадови бонбони в станиол. Левче в кадифения калъф на цигуларката, защото тя няма никаква вина. Защото тя също е част от пейзаж, какъвто никой умел художник не може да нарисува.
Всяка картина е илюзия за живота. Изкуството е измамната красота на свят, който става все по-пуст и все по-отчаян. Не че липсва състрадание. Не че не сме благосклонни да помогнем на някого в нужда. Просто някак е трудно да се поставим на мястото на другия. А другият също изпитва чувства, преживява болка, усмихва се, колкото и редки да са поводите за това…
Докато си гледаме в краката, не срещаме погледи. Докато сме вглъбени в себе си, пропускаме добрите намерения на останалите. Носим отговорност за всяка пропусната целувка. Няма сила на света, която може да оправдае това напразно вторачване в тротоари и улици, докато високо над главите ни забързано се сменят кадрите на истинския живот.
Изтъркано билетче, което не обещава печалба.
Наблюдавам лицата, обръщам специално внимание на очите, с ентусиазма на изследовател попивам жестовете на силуети в трамвай, който бездушно отвежда съдби по релсите на уморения столичен град. Нови мотриси возят стари копнежи. По същество нищо не се е променило и в това най-голямата трагедия.
Животът е кратък. Над сивите облаци в края на октомври небето продължава да синьо. И това е част от статуквото, в което сме обречени да живеем. Докато крачим по прашните булеварди, ние трябва да гледаме напред и нагоре.
Защото там е истината. Там е очакването. Там е всичко онова, което ни обрича да търсим любовта.
Цигуларката свири Вивалди. Още едно левче в кадифения калъф на старата ѝ цигулка. Още една причина да погледнем короните на дърветата, когато излезем от подлеза на НДК, надянали най-новите си обувки.
Добави ни в предпочитани източници в Google
